Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 136
Робърт Силвърбърг
— Били сме се отклонили от курса? Че аз го знам, докторе. Какво ме интересува?
— Знаел си?
— Тез води никак не мязат да са северни.
— Знаел си през цялото време, че плаваме към Пустото море? И не си казал никому нито дума?
— Знаех, че сме се отклонили от курса, което съвсем не означава, че приближаваме Пустото море.
— Фелк каза, че сме навлезли в него. Показа ми го на неговата карта.
— Фелк може и да бърка, докторе.
— Да речем, че този път не бърка.
— Е, хубаво де, отиваме в Пустото море — спокойно каза Кинверсон. — И какво?
— Вместо да плаваме към Грайвард.
— Е, и? — изсумтя Кинверсон, взе една кука, стисна я със зъби и я изви леко, за да й промени формата.
Така нямаше да стигнат доникъде.
— Никак ли не те интересува, че се движим по погрешен маршрут?
— Не. Защо да ме интересува? Дали ще е тоя, или оня миризлив остров — все тая за мен. Какво ми пука къде ще ме откара вятърът?
— Гейб, в Пустото море няма никакви острови.
— Значи ще живеем на кораба. Какво толкоз? Ако питаш мен, и Пустото море е като всички други. Риба има колкото щеш, тъй ли е, докторе? То не е „пусто“ заради рибата. А щом едно място има риба, става за живеене. Ако се наложи, ще си живуркам даже в мойта малка лодка.
— Че защо не се премести в нея по-рано? — попита ядосано Лолър.
— Защото трябваше да напуснем Сорве. Но ако стане напечено, скачам в нея и подкарвам накъдето ми видят очите. Докторе, да не мислиш, че тези острови са някакви райски кътчета? Ходиш по дъски и сплетени клони, тъпчеш се с водорасли и сушена риба, когато слънцето напече, изкапваш от жега, зиме пък пукясваш от студ. И това ми било живот! Затуй ти казвам: все ми е тая дали ще е Сорве, Салимил, или каютата на „Кралицата на Хидрос“. Достатъчно ми е да си напълня търбуха, когато съм гладен, да ударя нещо, когато ми се доще, и да си живуркам, додето ми е писано. Разбрано?
Това вероятно бе най-дългата реч, която Кинверсон бе произнасял през целия си живот. Той самият изглеждаше изненадан, че е говорил толкова много. Когато свърши, втренчи в Лолър ядосан поглед. След това отново се наведе над куките и въжетата.
— Значи нямаш нищо против — заговори бавно Лолър, — че нашият велик водач ни е повел към напълно непозната територия, без никой от нас, нито дори той самият, да знае какво ни очаква там?
— Да. Нямам. Не ме интересува нищо и се дразня само когато ми досаждат. Живея ден за ден, докторе. А сега ме остави на мира. Имам си работа, ясно?
— Не си ли подранил за обажданията, докторе? — попита го Даг Тарп. — Обикновено идваш след час.
— Така е. Има ли значение?
— А, твоя воля. — Ръцете на Тарп зашариха по копчетата. — Щом искаш да се обадиш по-рано, давай. Само не ми се сърди, ако отсреща не са готови да приемат обаждането ти.
— Свържи ме първо с Бамбър Кадрел.
— Обикновено първо искаш да говориш със „Звездата“.
— Зная. Днес ми повикай Кадрел.
Тарп го погледна смутено.
— Брей, докторе, днес си като някой, дето му е влязла змиорка в задника.