Читать «Набелязана мишена» онлайн - страница 4

Джо усети, че пада.

Стовари се върху земята и започна да се търкаля по отвесния склон. Той се опита да се вкопчи в нещо, но се движеше прекалено бързо, като се удряше в камъни и ниски храсти. Сви се на кълбо и продължи да се преобръща, като се опитваше да предпази главата и крайниците си. После се блъсна в ствола на едно дърво, отскочи и продължи да се търкаля надолу. Успя за момент да стъпи на крака, извърна се и се подхлъзна върху дебелия килим от окапали листа.

Най-сетне спря. Когато с усилие отвори очи, лежеше под един кедър, през чиито клони можеше да наблюдава пламъците от останките на хеликоптера. Стълбове дим се вдигаха към светлеещото небе. Пое си въздух тежко и болезнено. Миризмата на изгоряла плът го накара да изкриви лице в гримаса.

Ликуващи викове се носеха из дефилето, следвани от единични изстрели. Бунтовниците празнуваха победата си.

О, Господи! Исусе Христе!

Нито един човек не би могъл да оцелее след такава експлозия нито в хеликоптера, нито близо до него. Неговите хора или бяха мъртви, или в момента умираха.

Значи това е поражението, помисли си Джо, преди да изгуби съзнание. Беше по-страшно, отколкото си го беше представял.

Първа глава

Позвъняването на входната врата накара лейтенант Пенелопе Прайс да въздъхне тежко. Току-що се бе отпуснала върху мекия диван с парче пица със сирене в ръка, за да изгледа по телевизията новините в шест. Ръцете и краката я боляха. Заслужаваше малко почивка, след като бе работила няколко извънредни часа във военната болница. Освен своите пациенти, беше поела и тези на другата физиотерапевтка, която излизаше в отпуск по майчинство.

— Дано да не е някой пътуващ търговец — измърмори тя и остави чинията върху страничната масичка.

Докато прекосяваше фоайето на двуетажната къща, затегна колана на хавлиения си халат. Най-вероятно беше съседът й, морски тюлен, дошъл да търси котарака си след завръщане от поредната мисия.

Но през овалния прозорец на входната врата не надзърташе командир Джо Монтгомъри. Беше кралицата на драмата, двайсет и четири годишната й сестра Офелия.

— Здрасти — каза Пени, предусещайки задаващите се неприятности. — Какво има?

В помещението нахлу студен октомврийски въздух и донесе със себе си мирис на сухи листа.

— Ами, налага се да отседна при теб за известно време — отвърна Офелия и хвърли през рамо нервен поглед. — Може ли да паркирам колата в гаража ти?

Пени замислено прибра зад ухото си кичур коса.

— Не можеш да тичаш при мен всеки път, когато скъсаш с поредното си гадже, Лия — смъмри я тя.

— Не е това — увери я сестра й. — Трябва да прибера колата веднага. Моля те.

Именно липсата на обичайната театралност в поведението й накара Пени да отстъпи.

— Е, добре — каза примирено и огледа скептично старата ръждясала бричка. — Изчакай за момент. Трябва да преместя някои неща.

Няколко минути по-късно, след като паркира колата в тесния гараж, Офелия слезе и измъкна от багажника голям куфар.

Пени изсумтя презрително, защото това беше сигурен знак, че сестра й за пореден път не беше платила наема на апартамента си.