Читать «Върнете се в телата си!» онлайн - страница 3

Беше умрял. Сега беше жив. Цял живот се беше надсмивал на идеята за задгробния живот. А сега се бе оказало, че се е заблуждавал. Но нямаше никой до него, който да произнесе: «Нали ти казах, проклет Тома Неверни!».

И само той беше буден сред милионите човешки същества.

При едно от пълните му завъртания с период от десет секунди зърна нещо което го остави без дъх от изумление. През пет реда от него имаше тяло, което поне на пръв поглед, изглеждаше човешко. Но нито един представител на рода Хомо Сапиенс не беше с три пръста и палец на всяка ръка и четири пръста на крак по рождение. Нито пък с нос и тънки черни кожени устни като на куче. Нито пък със скротум с множество дребни възли. Или пък с уши с такива странни извивки.

Ужасът му се стопи нейде. Сърцето му забави бясното си темпо, макар и да не възстанови предишния си ритъм. Разумът му се проясни. Трябваше да се измъкне от тая ситуация, в която се чувствуваше безпомощен като прасе на шиш. Трябваше да се добере до някого, който можеше да му обясни какво прави тук, как се беше озовал в това положение, и накрая, защо беше тук.

Решението означаваше действие.

Той присви крака и ритна с тях, като откри, че действието, по-скоро противодействието, го бе тласнало половин инч напред към пръта. Отново ритна, преодолявайки съпротивата на невидимата преграда, за да установи след миг, че се връща бавно към първоначалното си местоположение. Нечия невидима ръка нежно, но властно, намести крайниците му в предишните невидими окови.

Той заблъска лудо с ръце и крака, стремейки се да се добере до пръта. Колкото повече го приближаваше, толкова по-силна ставаше съпротивата на невидимата паяжина. Но той не се предаваше. Стореше ли го, и щеше да се озове на предишното си място, безсилен да продължи отново борбата. Не беше в характера му да се предава, докато имаше макар и частица останала сила.

Дишаше дрезгаво, тялото му се бе покрило с пот, ръцете и краката му работеха сякаш в гъсто желе, и напредъкът му беше едва забележим. И изведнъж, в един безкраен миг, пръстите му докоснаха пръта. Беше топъл и твърд.

И изведнъж получи пространствена ориентация. Падаше.

Докосването бе разкъсало заклинанието. Въздушните потоци около него се разслоиха безшумно и го пропуснаха между себе си.

Беше вече достатъчно близо до пръта и успя да се хване за него с една ръка. Внезапното спиране на полета му надолу блъсна бедрото му в пръта с остра болка. Кожата на дланта му пламна при триенето в пръта и тогава той го сграбчи и с другата ръка; плъзгането му надолу спря.

От другата страна на пръта, пред него, телата започнаха да падат. Политаха надолу със земното ускорение, като всички запазваха взаимното си разположение и първоначалната дистанция помежду си. Дори продължаваха да се въртят около осите си със същата скорост.

И в този момент усети върху потния си гол гръб порива на въздуха, който го накара да сграбчи с всичка сила пръта. Спящите зад него, които заемаха вертикалния ред тела, откъдето току-що се бе измъкнал, също започнаха да падат. Телата прелитаха покрай него, въртейки се бавно, едно подир друго, поглъщани сякаш от челюстите на невидим капан. Главите им преминаваха на няколко инча от него. Имаше късмет, че не го удряха, защото щяха да го повлекат след себе си в бездната.