Читать «Върнете се в телата си!» онлайн - страница 10

Беше видял това създание да се рее в редовете на онова кошмарно пространство.

Създанието спря на няколко крачки пред него и се усмихна, оголвайки едни съвсем нелоши човешки зъби.

— Надявам се, че говорите английски. Но мога да говоря и на руски, китайски — мандаринско наречие, или хинди — изрече пришелецът.

Бъртън изпита лек шок, сякаш му бе проговорило куче или маймуна.

— Вие говорите американски английски от Средния запад — отвърна той. — И много добре при това. Макар че е прекалено литературен.

— Благодаря ви — изрече пришелецът. — Последвах ви, защото вие изглежда бяхте единственият човек, запазил разсъдъка си поне до степен да разбере, че трябва да се измъкне от онзи хаос. Вероятно вие вече имате някаква теория за … как му казвате на това? … възкресение?

— Толкова, колкото и вие — каза Бъртън. — Всъщност, аз нямам никаква теория за вашето присъствие тук, преди или след възкресението.

Дебелите вежди на пришелецът се повдигнаха, мимика, която трябваше да каже на Бъртън, че съществото срещу него е удивено или озадачено.

— Нямате? Странно. Бих могъл да се закълна, че няма и един човек от шестте милиарда, обитаващи Земята същества, който да не е чувал за мен или не ме е виждал по телевизията.

— Телевизията?

Веждите на пришелеца отново се повдигнаха.

— Не знаете какво е това телевизия…

Гласът му се провлече, и след миг той отново се усмихна.

— Но разбира се, колко съм глупав! Вие трябва да сте починали преди моето идване на Земята!

— А кога е било то?

Веждите на пришелеца се извиха (еквивалент на набърчването при човека, както щеше да разбере по-нататък Бъртън), и той бавно произнесе:

— Нека да пресметнем. Доколкото знам, според вашата хронология това трябва да беше в 2002 година след новата ера. Кога починахте вие?

— Трябва да беше 1890 година — каза Бъртън.

Пришелецът пред него отново му бе отнел чувството за реалност. Той прекара езика из устата си; кътниците, които беше загубил при сблъсъка на бузата му със сомалийския дротик, отново си бяха на мястото. Но той продължаваше да си е обрязан, а също и мъжете по брега на реката, въпреки че по-голямата част от тях крещяха или плачеха на австрийско-немски, италиански или словенски. Макар че по онова време повечето мъже от Триест и околностите му не бяха обрязани.

— Поне не си спомням нищо след датата 20 октомври 1890 година — добави Бъртън.

— Ааб! — изрече пришелецът. — И така, аз напуснах родната си планета приблизително 200 години преди датата на вашата смърт. Моята планета? Тя обикаля около звездата която вие тук на Земята й казвате Тау от съзвездието Кит. Ние се бяхме поставили в състояние на хибернация и когато корабът ни наближи вашето Слънце, автоматите ни размразиха и … но вие не разбирате за какво говоря, нали?

— Не съвсем. Събитията се развиват много главоломно. Предпочитам да чуя подробностите по-късно. Как се казвате?

— Монат Граутут. А вие?

— Ричард Франсис Бъртън на вашите услуги.

Той се поклони леко и се усмихна. Въпреки странния външен вид на съществото и някои отблъскващи черти, той откри, че се отнася с топлота към него.