Читать «Гейтуей II» онлайн - страница 10

— Аз наистина харесвам сините ти чорапогащи, Джанин. Искаш ли да ти хвана бримката?

— Добре, значи съм започнала да надебелявам, това ли искаш да кажеш? Все пак е по-добре, отколкото през цялото време да пия до оглупяване! — После отново настъпва спокойствие и аз се връщам към Вера, за да продължим партията. Всеки път, когато се опитвах да се намеся, успявах моментално да ги накарам да се обединят срещу мен: „Скапано мъжко шовинистко прасе, защо не отидеш да почистиш кухнята?“

Най-странното беше, че обичах и двете. По различен начин, разбира се, макар че ми беше трудно да обясня това на Джанин.

Когато се записахме да участваме в тази мисия, ни казаха какво ни очаква. Освен редовните психиатрични инструкции за продължителни полети и четиримата преминахме дванайсет часа сеанси върху проблемите, с които щяхме да се сблъскаме по време на полета, но единствената препоръка на психиатъра се свеждаше до „направете всичко, което ви е възможно“. Оказа се, че по време на процеса на сплотяване на семейството аз ще трябва да се науча да поема задълженията на главата на семейството. Пейтър беше много стар, за да изпълнява тези задължения, макар че беше биологически баща. Ларви не беше привързана към семейния живот — нещо, което може да се очаква от един бивш пилот на Гейтуей. Ето защо опираше до мен; по този въпрос психоаналитикът беше много ясен. Само че не каза как да го постигна.

И така, аз бях четирийсет и една годишен, на няколко зилиона километра от Земята, настрани от орбитата на Плутон, на около петнайсет градуса от равнината на еклиптиката и се опитвах да не правя любов с моята балдъза, да постигна мир със съпругата си, да поддържам примирие с тъста си. С тези мисли заспивах (всеки път, когато ми се разрешаваше да спя), за да остана жив още един ден. За отклоняване на мисълта си от тях се опитвах да мисля за двата милиона долара, които щеше да получи всеки от нас при завършване на мисията. Ако това не помогнеше, се опитвах да мисля за важността на нашата мисия — не само за нас, а за всеки жив човек. Това беше реалност. Ако се осъществеше, тя щеше да спаси по-голяма част от човешката раса от гладна смърт.

Очевидно тази мисия беше важна. Понякога тя дори наистина изглеждаше важна. Но именно човешката раса ни бе натъпкала, изглежда завинаги, в този миризлив концентрационен лагер; а имаше моменти, когато… знаете ли?… сякаш се надявах, че тази раса ще умре от глад.

Ден 1283. Тъкмо ставах, когато чух Вера да бибипка и пращи, както правеше обикновено, когато постъпваше съобщение за действие. Свалих ципа на ограничаващото одеало и се измъкнах от нашата ниша, но старият Пейтър вече се беше надвесил над принтера.