Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 103

След малка пауза Бонфорте попита:

— Сигурен ли си?

— Положително. Пени, пробвай някой друг канал и виж какво ще получим.

Отидох и седнах до Бонфорте; не можех да говоря. Той се пресегна и бащински ме потупа по ръката; двамата се загледахме в приемника. Първата станция, която Пени улови, заяви:

— … никакво съмнение за това, приятели; осем от роботските мозъци казват „да“, „Кюриак“ казва „може би“. Експанзионистката партия спечели решителна… — тя превключи на друга станция.

— … запазва временния си пост за още пет години. Господин Кирога не може да бъде открит, за да даде изявление, но неговият главен мениджър в Ново Чикаго потвърждава, че сегашната тенденция не може да бъде прео…

Родж стана и отиде до телефона; Пени намали звука толкова, че нищо не можеше да се чуе. Говорителят продължи да си отваря устата; той просто казваше с други думи това, което ние вече знаехме.

Родж се върна и Пени усили звука. Говорителят приказва още миг, млъкна, прочете нещо, което му бяха подали, и се обърна към нас с широка усмивка.

— Приятели и съграждани, сега ще ви представя за изявление премиер министъра!

Картината превключи на моята победна реч.

Седях там в пълно блаженство и с чувства също тъй пълно объркани, но само положителни, до болка положителни. Здравата бях поработил върху речта и го знаех: изглеждах изморен, запотен и тихо триумфиращ. Звучеше като импровизирана.

Тъкмо бях стигнал до: „Нека всички вървим напред със свобода за всички…“, когато зад мен дочух шум.

— Господин Бонфорте! — казах. — Док! Док! Ела бързо!

Господин Бонфорте загребваше с дясната си ръка към мен и много настойчиво се опитваше да ми каже нещо. Само че полза нямаше; нефелната му уста го подведе и неговата могъща, несъкрушима воля не успя да накара слабата плът да се подчини.

Взех го в прегръдките си — а той получи синдрома на Чейн-Стокс и бързо почина.

* * *

Док Дак и Чапек смъкнаха долу тялото му с асансьора; — мен не ми биваше за нищо. Родж се качи и ме потупа по рамото, а после излезе. Пени бе слязла долу с другите. Отново излязох на балкона. Имах нужда от „свеж въздух“, макар и там въздухът да се напомпваше с машини, както във всекидневната. Все пак там изглеждаше по-свежо.

Бяха го убили. Враговете му го бяха убили също така явно, както ако го бяха промушили с нож в ребрата.Въпреки всичко, което бяхме сторили, въпреки рисковете, които бяхме поели, накрая те го бяха убили. „Убийство свръхподло“!

Чувствах се вътрешно мъртъв, вцепенен от потрес. Бях видял „самия себе си“ да умирам, бях видял отново смъртта на баща ми. Разбирах защо толкова рядко успяват да спасят единия от двойка сиамски близнаци. Бях изпразнен.

Не знам колко дълго съм стоял там. Накрая чух зад мен гласа на Родж.

— Шефе?

Обърнах се.

— Родж — казах натъртено, — не ме наричай така. Моля те!

— Шефе — настоя той, — нали знаете какво трябва да направите сега?

Главата ми се замая и лицето му се замаза. Не знаех какво говори — не исках да зная какво говори.

— Какво имаш предвид?