Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 52

— Не забеляза ли нещо? — сър Едмънд и отец Матю бяха внимателни, но и настоятелни. Алуша поклати глава и забърбори за тишината и снега, за бедната Ребека, която лежала като купчина парцали на пътеката.

— Забеляза ли нещо необичайно?

Алуша поклати отново глава. Нищо не можеше да си спомни, но все пак вече идваше на себе си и спомените започваха да се връщат. Чувстваше се както утринта след празника на лятното слънцестоене, когато беше пила много от ябълковото вино и танцуваше с останалите из поляните на замъка. Най-напред не можеше да си спомни нищо, но после спомените се върнаха — как се беше целувала с това и онова момче и което беше по-важно, как Мартин — хубавият войник — я беше загледал отдалече. Беше я притиснал здраво, докато танцуващите се въртяха във въздуха под звуците на тамбурата, ребеката и флейтата. И сега беше същото. Родителите й обясниха какво е станало с тялото на Ребека — че тя лежи студена и вкочанена в стаята за мъртъвци до параклиса на замъка. Как отец Матю докарал тялото на Ребека и самата Алуша до замъка. Как помазал тялото…

Алуша седеше в спалнята на родителите си на горния етаж на малката им къща до стената на замъка и усилено се опитваше да си спомни. Сър Едмънд й бе казал, че кралският писар с пронизващите очи може да дойде да я разпита. Какво ли можеше да му каже тя? И все пак спомените си бяха тук. Беше сигурна, че за миг е зърнала някого близо до портата, пък и какво правеше отец Матю на пътеката? Алуша си спомни как миналата година по същото време свещеникът беше извикан да даде последно причастие на един страж, който се бе подхлъзнал от крепостната стена и бе намерил смъртта си. Отец Матю бе коленичил и произнесъл молитвата за опрощение в ухото на мъртвеца. Защо не беше направил същото и за Ребека? Не ги ли учеше същият този отец Матю, че душата не напуска веднага тялото и затова може да се даде опрощение и тялото да се миропомаже и след смъртта?

Алуша остана в леглото на топло и сигурно, докато не я повикаха долу за вечеря. По-късно излезе с другите момичета край голямата клада в двора на замъка. Беше момент да се сподели топлината, да се побъбри и да се пийне от кана затоплен на жаравата силен ейл с подправки. Мартин я наблюдаваше и тя дръзко отвърна на погледа му. Уплахата, която бе преживяла предишната сутрин, я бе направила по-смела, като че ли осъзнала колко бързо отлита животът. Беше се съгласила да се срещнат на обичайното място — в далечния край на вътрешния двор на замъка, а Алуша винаги спазваше обещанията си.

Беше донесла прахан от бащината си кесия и въпреки че беше ужасно студено, стоеше в празния коридор, водещ към старите складове, вече неизползваеми заради падащата мазилка. Откакто застудя, тя и Мартин често се срещаха тук. Беше тъмно, безопасно и тихо, а родителите й си мислеха, че е с останалите момичета. Само се надяваше Мартин да донесе онази бронзова съдинка за затопляне на пръстите — подарък от по-големия му брат, който я беше спечелил на зарове от преминаващ калайджия. Съдинката си имаше капаче и дръжка и щом го напълнеха с въглени или горяща жарава, им даряваше уют в мрачната и студена нощ.