Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 54

Хорхаунд протегна ръце към огъня. Беше много разтревожен — запасът им от осолено месо намаляваше значително, дивечът много оредя и ловуването стана трудно, да не говорим за възможностите за плячкосване. Хората на Хорхаунд старееха и силата им отслабваше, понякога изкушението да ги изостави и да навлезе по-навътре в гората, беше почти неустоимо.

— Какво ще правим?

Милкуърт и Ангелика се присъединиха към него край огъня.

— Ще доведем свещеника.

— Не, нямам това предвид!

Хорхаунд чувстваше гнева на другаря си, по широкото лице на Ангелика бе изписана силна тревога.

— Знаеш какво имам предвид.

Милкуърт приглади косата си и я върза по-здраво с връв на тила.

— Ей ни на, в сърцето на гората по средата на зимата, трима от другарите ни са болни и почти нямаме храна — той хвърли цепеница в огъня. — Забравихме даже имената си, наричаме се с имена на диви билки. Разбойници сме ние, скотове!

Той плю на земята.

— Мен не ме е страх от закона, шерифът не го е грижа за нас, но зимата ме тревожи. Още не са дошли коледните празници, а вече сме толкова зле с храната, че ще умрем от глад. Не мисля, че трябваше да заплашваме кралските люде — добави горчиво Милкуърт.

— Не сме ги заплашвали — сопна се Хорхаунд. — Ако ще виснем на бесилката, то нека е заради еленовото месо и откраднатите от търговеца дрехи, а не заради убийствата на младите момичета.

— Още една била убита — каза печално Ангелика и отмести кичур коса от лицето си. Загледа се навътре в пещерата, където Фоксглъв едва си поемаше въздух и се бореше за живота си. — Това го разбирам — посочи към умиращия човек, — но не и безмилостното убийство на млади девойки.

— Ти видя ли я? — Хорхаунд нямаше търпение да смени темата и да разсее Милкуърт.

— Да, вече ти казах, бях близо до пътеката да събирам корени и каквото там друго намерех. Видях момичето в гробището. Стоеше до гроба, беше набрала малко зеленика с червени зрънца.

— Да де, ама видя ли убитата?

— Никого другиго не видях.

— Срещна ли някакви непознати? — попита Хорхаунд.

— Струва ми се, че да, ама едва ги мернах.

— Но наоколо няма никакви — подигра й се Милкуърт. — Няма пътуващи търговци, само чужденците в странноприемницата. Кас… тел…

— Кастилци — поправи го Хорхаунд, горд, че успя да си спомни какво му беше казал мастър Реджиналд. — Те са от Кастилия, това е в Испания.

— Това пък къде е?

— Ами част е от Франция — развихри се Хорхаунд. — Мисля, че е част от Франция, някъде близо до Средните морета. Дошли са да купуват вълна. Идват от Дувър.

— Ти видя ли ги? — поинтересува се Милкуърт. — Можехме да ги спрем.

Хорхаунд размаха пръст:

— Не ставай глупав. Петима са и са въоръжени. И най-вече, те са чужденци. Знаеш ли какво става, ако обереш чужденци? Оплакват се на шерифа или на техния си крал, и докато се усетиш, хората на шерифа са вече в гората и ни отстрелват като елени. Чу ли какво стана с Пигскин и бандата му? Преместили се по на изток, нападнали някакви чужденци, идващи от Дувър.