Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 40

— Това са родителите на мъртвите момичета — прошепна сър Едмънд. — Извиках ги, както пожела.

Корбет почака, докато всички се съберат до вратата и отиде да ги поздрави. Останалите от групата на централната маса го последваха. Сър Хю покани родителите да седнат, после се представи.

— Нарочно ли си изпратен тук? — една ниска стройна жена с права сива коса, свиреп поглед и плувнало в пот червендалесто лице погледна настойчиво Корбет. — Самият крал ли те прати тук да потърсиш възмездие за нашите дъщери?

— Да, да — отвърна Корбет бързо. — Това е една от моите задачи. Сър Едмънд, дали ще можем да поднесем на нашите гости по чаша мляко и вино с подправки, ръцете им са премръзнали, а устните — посинели от студ.

Молбата му бе посрещната радушно и за момент настана суетня, докато готвачите и кухненските прислужници носеха купи със затоплено вино и си мърмореха под носа нещо за нахални писари, докато раздаваха неохотно горещата напитка. Корбет също си взе чаша и я вдигна за наздравица към гостите, стоящи от двете страни на високата маса. Обърна се към жената, която бе задала въпроса.

— А ти си…?

— Мистрес Фейнър, главната перачка на замъка.

Тя подръпна шала около раменете си. Корбет забеляза, че ризата отдолу, макар и разнищена, бе безупречно чиста, а червените загрубели ръце на жената бяха намазани с дървено масло.

— Аз съм вдовица, господине, а единствената ми дъщеря — Филипа, беше първата от жертвите, въпреки че така и не намериха тялото й.

— Чух за това — отговори Корбет. — Има ли нещо, което можете да ми кажете относно причината за убийствата на дъщерите ви?

Първоначално всички се смълчаха, после един през друг започнаха да валят отговори. Корбет ги изслуша внимателно, сетне вдигна ръка и ги помоли да замълчат:

— Но наоколо няма странници.

— Има разбойници — извика мистрес Фейнър. — Хорхаунд и неговата пасмина.

Другите веднага възразиха и Корбет усети, че не са склонни да подкрепят тази версия.

— Но това е нелепо — отговори един мъж, представил се като Осуалд. — Хорхаунд е бракониер, крадец на дребно, той е човек като нас, само че преживява трудни времена. Защо ще убива дъщерите ни?

— Трябва да е някой, когото познаваме — чу се глас. — Някой тук — в замъка.

Корбет хвърли поглед към старицата, облечена в прашна черна дреха; дългата й бяла коса се стелеше по раменете, Корбет забеляза, че говори с лек акцент и я попита откъде е.

— Имаш остър слух, писарю. Не съм оттук, идвам от Гаскония.

— А как се казваш?

— За теб и всички тук съм Джулиана, викат ми мистрес Джулиана, писарю. Моята внучка беше убита близо до крепостния ров, но другите ги намериха до бунището. Как може да е Хорхаунд? Той никога не влиза в замъка.

Корбет остави останалите да говорят. Наблюдаваше сбръчканите им сурови лица, гнева и отчаянието в тъжните им очи, начина, по който повдигаха загрубелите си ръце, понякога сключени като за молитва. Гледаха го с очакване — Кралският писар, готов да въздаде справедливост. Той се върна назад във времето, когато гледаше лицата на собствените си майка, баща, лели и чичовци. Мъже и жени земеделци, майка му ги наричаше «земни червеи».