Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 14

Вдигна бойния си колан и го опаса около кръста. Сетне, грабвайки наметалото и дисагите, отвори вратата и застана на върха на стълбите. Усещаше как Болингбрук диша тежко зад него. Уличката долу беше пуста.

— Давай бързо по стълбите! — подтикна го Болингбрук. — Ще се разделим. Ако ме хванат, ще унищожа ръкописа. Помни — кея Мадлен, лодкаря с алената качулка — той ще те откара надолу по реката до «Славата на Уестминстър», английски рибарски кораб. Нейният капитан се казва Чандлър.

Ъфорд кимна и се затича по стълбите. Когато стигна до долу, зави наляво и се затича по уличката, заобиколен от двете страни от слепи стени. Не знаеше по кой път е поел Болингбрук, но той винаги се шляеше сам и познаваше града като петте си пръста, дори по-добре от Ъфорд. Ъфорд тичаше като луд. Виждаше бледите мършави лица на просяците, свити във входовете, а ръмжащите кучета се разбягваха, щом ги ритнеше с ботуша си. Мина покрай малка църква, земята хрущеше под краката му. Мерна един водоливник и му стори, че това е магистър Тибо, който му се надсмива. Придържаше се към бедните квартали, които бяха зле осветени и излъчваха всевъзможни зловония; стражите и градските пазачи рядко минаваха през бордеите. Помнеше едно-единствено нещо: картата, която бе наизустил. Стигна до Улицата на Капуцините и спря да си поеме дъх и да успокои пронизващата болка в тялото си. Прибра отново камата в ножницата, приклекна, потършува в гънките на дрехите си и намери парче сирене. Опита се да го сдъвче, но устата му бе твърде суха и той го изплю.

Ъфорд се опита да проумее какво всъщност ставаше. Бяха откраднали пъкления ръкопис — Болингбрук го взе и сега от безопасността ги деляха само няколко часа. Веднъж да се качат на рибарската лодка, колкото и дьо Краон и неговите копои да виеха като адски хрътки, те щяха да са в безопасност. Но как се бе случило все пак? Ъфорд дишаше тежко и напрягаше уши да чуе дали го преследват. Беше ли направил грешка, или копоите преследваха бедния Болингбрук? Опита се да се успокои, като си представи лицето на Еделина, но вместо това видя лицето на Люсиен — с отворена прелестна уста, от която бликаше кръв. Ъфорд се унесе. Спомни си въпроса към Болингбрук. Какво беше толкова ценното в този ръкопис? Лондон и Париж бяха пълни с магьосници. Брат Роджър бе направил забележителни предсказания, но не бяха ли те просто мъгляви измислици? Болката понамаля и Ъфорд се опита да се съсредоточи върху собственото си опасно положение. Болингбрук беше този, който откри ръкописа, влизайки във връзка с мистериозния предател, но после какво? Дали този изменник ги е предал? В капан ли бяха попаднали? Ръкописът, който носеше Болингбрук, истински ли беше или фалшификат?

Ъфорд надзърна в Улицата на Капуцините. От мястото, където бе клекнал, успя да види отблясъците на реката и светлината на факлите по кея. Може би лодкарят ще дойде рано. Той се изправи на крака и тръгна бавно по улицата. От някакъв прозорец се чу плач на дете — остър звук, пронизващ нощта. Чу вой на куче и се сепна от вихрушката прилепи във въздуха над него. Бухал забуха в една градина по-надолу и той си припомни поверието, че бухалът е предвестник на смъртта. Беше извървял половината Улица на Капуцините, когато чу зад гърба си звъна на метал. Ръката му се стрелна към дръжката на камата и той се обърна. Редица от облечени в ризници мъже се бяха появили от уличката. Главите им бяха покрити с качулки. Те стояха безмълвно като легион духове, изпратени от ада.