Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 12

Сега приближаваха портата «Сен Дени» и прочутите бесилки на Монфокон. Дълги извисяващи се бесилки, покачени на петнайсетфутова могила — мястото за екзекуции, кланицата на Париж, с висящите примки и голите стълби под звездното небе, а в центъра — голямата яма, която поглъщаше труповете. Ъфорд потръпна и извърна глава. Щеше да се постарае да не го хванат жив, да го хвърлят в каруцата на смъртниците, пребит и ранен, а след това да го принудят да танцува във въздуха за разтуха на тълпата. Сграбчи кожената торба още по-силно. Беше доволен, че никога вече няма да се върнат в Париж. Щяха да им възложат други задачи, макар че Корбет нямаше да е доволен, че е омърсил ръцете си с кръв.

— Уолтър?

Ъфорд се сепна и осъзна, че са стигнали завоя към уличката, водеща към Улицата на Кармелитите. Болингбрук го дръпна в сянката на близката къща.

— За Бога, човече, стой нащрек!

Ъфорд преглътна мъчително. Надзърна в уличката и усети колко студена бе нощта. Съборетините се извисяваха една над друга и почти затулваха небето. Тук-там се виждаше някоя свещица по прозорците. Тънка речна мъгла се виеше във въздуха, замъглявайки светлината на фенерите пред някои от жилищата. Присви очи. Улицата беше същата — със смрадливата канавка по средата. Виждаше входът към един тесен проход — място, където обикновено се спотайваха разбойници, но сега то изглеждаше пусто.

— Не виждам нищо нередно.

Като се придържаха плътно до къщите, те се промъкнаха до кръчмата, известна като «При железния чук», над която се намираше тяхната стая. Кръчмата беше спуснала капаците за през нощта, както и малкото аптекарско магазинче отсреща. Ъфорд се загледа, търсейки издайническа светлинка, но всичко беше обвито в мрак. Те се качиха по външните стълби и влязоха в тясната мърлява стая, където боята се лющеше от стените и въздухът бе пропит с миризмата на гранясали, евтини лоени свещи. Дори когато Болингбрук ги запали с огнивото, пак се чуваше топуркането на мишките. Да, много щеше да бъде доволен, когато успееше да напусне тази дупка. На светлината на свещите Ъфорд разгледа коравите легла, очуканите скринове, разнебитените маса и столове. На стената, току до прозореца, тесен като процеп, висеше разпятие, на което измъчената бяла фигура на Христос се гърчеше в предсмъртна агония. Ъфорд извърна глава. Не можеше да забрави Люсиен.

Той сложи кожената торба под леглото, запали мангала и започна да унищожава купища хартия, които извади от тайника под един от скриновете — писма и бележки, получени от Англия. Болингбрук вършеше същото. После свалиха кожените дисаги от куките на стената и започнаха да ги пълнят с жалките си вещи, като си поделиха златото и среброто, което им бе дал английският посланик при срещата им между гробовете в «Сен Жан». Измиха ръцете и лицата си и си поделиха останалата им храна — самун хляб, малко сирене и парче шунка, докато изпиваха каната кларет, купена от кръчмата долу. Най-накрая всичко беше готово.