Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 13

— Трябва да тръгваме — Ъфорд вдигна кожената торба. — Кой ще я носи?

Болингбрук извади зарове от кесията си.

— Три хвърляния?

— Не, само едно.

Болингбрук се ухили, наведе се и търкулна заровете на пода:

— Две шестици.

Ъфорд вдигна заровете.

— Искаш ли да хвърляш? — попита Болингбрук.

Ъфорд поклати глава и му подаде торбата. Болингбрук извади ръкописа и започна да прелиства страниците.

— Шифровано е! — възкликна той. — Какво ли съдържа, Уолтър? Струваше живота на трима души, а може и нас да изпрати на смърт. О, сещам се — той вдигна ръка. — И аз съм учен като теб. Чел съм «За чудодейната сила на изкуството и природата» на Бейкън — усмихна се. — Или както би казал магистър Тибо — De Mirabile Potestate Artis et Naturae.

— Знаеш ли какво пише вътре, Уилям?

— Мога да предположа — отвърна Болингбрук. Затвори очи, за да си спомни цитата. — «Възможно е да се построят кораби и мореплавателни съдове, които ще се управляват само от един човек и ще се движат с по-голяма бързина, отколкото ако бяха пълни с гребци» — той отвори очи.

— Какво ли е имал предвид с това? — поинтересува се Ъфорд.

Болингбрук направи гримаса, затвори книгата, затегна закопчалката и я постави внимателно обратно в кожената торба.

— Трябва да тръгваме — повтори Ъфорд.

— Не бива да ходим на кея Мадлен, докато не зазвънят камбаните за утринната молитва — Болингбрук надигна глава при далечните звуци на биещи камбани. — Бият тревога, сигурно огънят у магистър Тибо се е разпространил. Но все пак, Уолтър, трябва да останем тук, поне за малко.

Ъфорд легна на леглото с очи, вперени във вратата, следейки подвижните сенки, танцуващи на трептящия от въздушното течение пламък. Мислеше си как ще се завърне в Лондон, как ще приседне в гостната на Еделина, където ще пращи силен огън, а въздухът ще ухае на билки и подправки; мислеше си как ще почисти устните си със снежнобяла кърпа, след като забие зъби в сочното говеждо и ще отпие от ароматния кларет, който внасяше баща й.

Очите на Ъфорд натежаха, но той се сепна от унеса си, стреснат от някакъв шум от улицата долу. Скочи от леглото и се втурна към тесния процеп, внимателно отмести гредата, която го покриваше, и се взря навън. Студеният нощен въздух го блъсна, а страхът го прониза в сърцето. В тъмнината на улицата се придвижваха тъмни сенки, а от аптеката се процеждаше светлина. Беше сигурен, че чу звън на метал в уличката и приглушено цвилене на кон. Краката му натежаха като олово. Долу имаше хора — той усети движение и зърна проблясването на доспехи. Бързо се завъртя:

— Те са тук! — каза той задъхано и забеляза, че е потънал в пот, а ръцете му лепнат.

— Глупости!

— Тук са! — повтори Ъфорд. — Кралските копои — дьо Краон и останалите.