Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 11

— Помогнете ми! — молеше се раненият — За Бога!

Той се свлече на колене и започна да дърпа шиповете от китката си, но болката го събори на пода. Ъфорд изтича и заедно с Болингбрук се опитаха да извадят шиповете, ала те се бяха забили твърде дълбоко. Краля на ключовете трепереше, кръвта бликаше от раната бързо и Ъфорд разбра, че няма да може да я спре.

— Моля ви, помогнете ми! — повтори Краля на ключовете.

— Разбира се, разбира се. Трябва да нарежем парцали.

Ъфорд извади камата си, с едната ръка покри очите на Краля на ключовете, а с другата прекара надълбоко острието по шията на мъжа.

— Нищо друго не можем да направим — докато грабваше торбата на крадеца, той погледна към Болингбрук, който като че ли сега се разбуждаше от някакъв сън.

— Така е — и бездруго щеше да умре.

Отправиха се към ковчежето и сграбчвайки го за капака, изсипаха на пода съдържанието му. То падна с трясък. Още смъртоносни топки заподскачаха върху каменните плочи като някакви опасни гадинки, бягащи от дупката си. Болингбрук въздъхна облекчено при вида на завързаната кожена торба, която изпадна с останалото. Той я вдигна, развърза възела и измъкна отвътре подвързана книга. Освети я с факлата, откопча кожената закопчалка и набързо прелисти страниците.

— Тя ли е? — поиска да знае Ъфорд.

— Тя е — отвърна Болингбрук. — Secretus Secretorum на монаха Роджър Бейкън!

Напуснаха укрепената стая, вземайки със себе си оръжията си и кожената торба. Ъфорд се спря в избата, потупа с пръсти устните си, загледан в малките бурета над винените бъчви. Той се покачи, взе едно, освободи канелката с помощта на камата си и разля маслото по пода, докато двамата с Болингбрук се отправяха към стълбите. Когато бурето се изпразни, той го хвърли долу и се затича към стъпалата. Стигнал горе, грабна факлата, погледна надолу към блещукащото масло, хвърли факлата и затвори с трясък вратата.

Изтичаха през кухнята покрай сънливите кухненски слуги. На двора двама от пируващите повръщаха в конската хранилка. Болингбрук и Ъфорд ги избутаха настрани и се забързаха към портата, сетне излязоха на една от тъмните криви улички на Париж. Когато стигнаха края на уличката, дочуха зад гърба си далечна суматоха. Поглеждайки назад, Ъфорд видя зарево в небето. Огънят, който бе запалил, сега бе истинска стихия.

— Защо? — попита Болингбрук.

— Защо не? — задъхано отвърна Ъфорд. — Той ще създаде онова, което французите наричат divertissement . Хайде, да вървим.

Вървяха бързо, но не тичаха. Наизлезли бяха стражите — групи от въоръжени с алебарди войници, облечени в униформи с герба на града, но писарите носеха пропуски и преминаха необезпокоени. Избягваха главните оживени пътища, които бяха преградени с вериги, както и голите площади, осветени от факли и свещи, наредени около статуите на местни светци покровители. В сенките се спотайваха стрелци и пристави, готови да арестуват всеки нарушител на закона. Ъфорд си пое дълбоко въздух. Съжаляваше за убийствата, но какво можеше да направи? Краля на ключовете така или иначе щеше да умре. А пък магистър Тибо? Ъфорд сви устни. Магистърът беше един глупав старчок, който трябваше да си гледа молитвите. Лицето на Люсиен бе онова, което той не можеше да забрави: тези прекрасни очи, прелестната уста, бореща се за въздух, уханието на парфюма й, докосването на топлото й нежно тяло. По някакъв начин му напомняше Еделина, дъщеря на лондонски търговец, която му изпращаше такива хубави писма и с такова нетърпение очакваше завръщането му.