Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 221

Тъмничарят отключи вратата и му кимна да излиза. Закрачиха по тесния коридор. Въздухът в офиса, въпреки застоялостта си и лятната жега, беше значително по-добър, отколкото онзи в килиите, и Рос пое с пълни гърди, за да прочисти дробовете си от вонята.

— Хайде — обади се тъмничарят, нахлупвайки шапката на Рос на главата му. — И без номера — предупреди го той.

Той го поведе по дървените тротоари на града. Хората бягаха по работа и само отделни пешеходци удостояваха с поглед мъжа с белезниците. Изглежда, Мейджърс не бе обявил кого държат в ареста. Името му едва ли щеше да е известно по тия места, но всички бяха чували за Франк и Джеси Джеймс. Пълната липса на любопитство беше направо озадачаваща.

Минаха няколко квартала, преди дебелакът да се обади:

— Насам — и да свърне по каменния тротоар, водещ към приветлива, едноетажна къща.

Рос се остави да го побутнат в приемна, където един древен часовник отброяваше звънко секундите.

— Докторе? — повика заместник-шерифът.

От стая в дъното на къщата излезе един мъж и затвори вратата след себе си. Той опъна жилетката над шкембенцето си и пристъпи напред, изглеждайки злобно заместник-шерифа изпод настръхналите си разрошени вежди.

— Благодаря ти, Ърни — произнесе докторът, втурвайки се покрай Рос да отвори входната врата пред заместник-шерифа. Беше явен жест, че не иска той да остава по-дълго тук.

Ниският, плешив мъж се вгледа в брадясалото лице на Рос.

— Аз съм доктор Хансън. — Той посочи към вратата, през която току-що беше излязъл. — Вашата съпруга е вътре.

Сърцето на Рос слезе до дъното на душата му. Беше оловно. Сигурно беше мъртва. В противен случай едва ли щяха да го изведат от ареста. Ако беше жива, по-скоро щяха да доведат нея при него.

Той пое дълбоко дъх и тръгна към вратата. Не беше лесно, но успя да отвори дръжката на вратата с прикованите си в окови ръце. Мина през вратата и я затвори след себе си, все така с гръб към стаята. Бавно се обърна и се огледа.

Беше очаквал да види Лидия облечена в най-хубавата й рокля, с ръце скръстени върху гърдите й. Вместо това върху тясното легло имаше само един юрган с ярки шарки и бродирана възглавница в края до таблата.

Очите му пронизващо огледаха непознатата стая, докато накрая я откри седнала в един стол-люлка, близо до отворения прозорец, гледана в него с широко отворени, немигащи очи. Седеше абсолютно неподвижна. Беше облечена в блуза и пола. В стаята всичко бе застинало, с изключение на косите й, които лекият вятър ритмично повдигаше и оставяше да падат върху бузите й, които вече не бяха смъртно бледи, макар все още да не бяха възвърнали обичайния си цвят.

Човекът от Пинкертън седеше край нея.

Той забеляза белезниците.

— Тая тъпа свиня заместник-шерифът — изръмжа той.

Извади малък ключ от джоба си, приближи се бързо до него и ги отключи, след което ги пъхна в джоба си.