Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 220

Дуло на пушка го ръгна в рамото. Мъж, когото никога не беше виждал, го гледаше втренчено. На мига още Рос разбра, че този човек го познава като Сони Кларк.

— Казвам се Мейджърс. Работя за агенцията Пинкертън.

Рос на свой ред се втренчи в мъжа. Денят, от който най-много се бе страхувал, бе дошъл. Той го бе очаквал. Човек винаги си плаща. За всичко. Особено за щастието, дори и късчетата от него. Те струваха най-скъпо.

Той сведе поглед към леко разтворените устни, които се бореха за всяка глътка скъпоценен въздух. Клепачите й бяха обагрени в нежно виолетово на утринната светлина. Прозирната им крехкост го разтърси повече от всички рани, които беше получавал някога.

— Ще подпиша пълни признания — изрече тихо Рос, без да отделя поглед от Лидия. После детективът от Пинкертън беше пронизан от свирепи, зелени очи, всявали ужас в душите на мъже по-сърцати и от Мейджърс. — Ако спасите живота на жена ми.

Глава двадесет и втора

Рос се втренчи в ботушите си и мръсния под, върху който бяха стъпили. Самият той не беше по-чист. Небръснат, неизмит, целият вонеше на пот. На засъхнала кръв. Кръвта й бе оставила големи петна по ризата му. Четири дни, помисли си той, сплел ръце между коленете си. Четири прокълнати от бога дни беше преседял в килията и се измъчваше от въпроса дали е жива, или мъртва. Къде ли се намираше тя, Лий? Предполагаше, че Мозес се грижи за бебето, макар че не можеше да бъде сигурен.

Изглежда, ребрата му бяха само натъртени, а не счупени. Първите два дни бе лежал неподвижен и се бе надявал, че ще зараснат сами. Сега го пробождаха само от време на време, но болката от тях не можеше дори да се мери с душевните му терзания.

Не беше виждал други хора, освен останалите затворници, довеждани обикновено по обвинения в пиянство и причиняване на безредици. И след като изпразнеха стомаха и мехура си в ъгъла и проспиваха нощта, вонящи на евтино уиски, биваха освобождавани. Дебелият заместник-шериф, носещ ядене, от което стомахът му се обръщаше с хастара навън, не искаше да му каже нищо.

Той самият знаеше само, че детективът от Пинкертън и Ванс Джентри са открили кой е в действителност Рос Коулман и са тръгнали по следите му. Щеше да бъде осъден на присъда, за която не беше трудно да се досети човек. Щяха да го обесят.

Той се изправи от дървения нар и закрачи из квадратното парче пространство, внимателно избягвайки локвите, чиито произход предпочиташе да не разпознава. Защо не беше умрял преди три години от онези рани, които трябваше да го убият? Лидия най-вероятно бе загинала при опита си да го запази от куршума на Джентри. Можеше ли да иска един мъж повече любов от една жена? И тя бе умряла с мисълта, че той я ненавижда.

— Коулман.

Обърна се мигновено. Беше заместник-шерифът — една свиня, и по мръсотия, и по поведение. Рос не му отговори.

Той му подхвърли чифт белезници през решетките. Рос ги хвана още във въздуха.

— Сложи ги — заповяда му той през кафявата пяна от тютюна, процеждаща се от двата края на дебелата му уста.

Рос направи както му заповядваха. Дали нямаше накрая да дойде детективът да го разпита, да запише признанията му? Но той нямаше и думичка да им продума докато не му кажеха как е Лидия. И ако тя беше… починала, той нямаше да си отвори устата, докато не му позволят да види тялото й.