Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 86

Междувременно в Блумсбъри и Ръсъл Скуеър животът си течеше така, сякаш в Европа всичко беше наред. Лайпцигското отстъпление не повлия ни най-малко на броя на блюдата, които мистър Самбо поднасяше в помещението за прислугата; съюзните войски се вливаха като поток във Франция; а звънецът си биеше за вечеря в седем часа, както обикновено. Не мисля, че клетичката Амелия се вълнуваше от Бриен и Монмирай, нито че до падането на императора тя се бе заинтересувала за войната; когато това стана, тя плесна с ръце и изрече молитва — о, такава благодарствена молитва! — след което с цялата си душа се хвърли в прегръдките на Джордж Озбърн, за удивление на всички, които станаха свидетели на този изблик на чувства. Работата беше там, че мирът бе обявен и Европа щеше да си почине; Корсиканеца бе победен и полкът на поручик Озбърн нямаше да бъде изпратен да се бие. Този беше пътят на разсъжденията на мис Амелия. За нея участта на Европа, това бе поручик Джордж Озбърн. Когато опасността за него премина, тя запя благодарствени химни. Той беше нейната Европа, нейният император, нейният съюз на монарси и царственият й принц-регент. Той беше нейното слънце и нейната луна; и дори вярвам, че според нея голямата илюминация и балът в кметството в чест на владетелите, са били устроени всъщност за Джордж Озбърн.

Казахме вече, че хитростта, нищетата и мисълта за лични облаги бяха печалните учители, от които клетата мис Беки Шарп получи образованието си. А за мис Амелия Седли последният възпитател бе любовта и просто удивително с какъв напредък постигна тази млада девойка под ръководството на този обичан от всички учител! При всекидневното и постоянно внимание към този прочут възпитател, в продължение на петнадесет или осемнадесет месеца, колко тайни научи Амелия, от които мис Уирт и чернооките млади девойки, които живееха на отсрещната страна на площада, а и самата стара Пинкъртън от Чизик, нямаха никакво понятие! Пък и наистина, как ли можеха да знаят това тези примерни и почтени девици? По отношение на госпожици Пинкъртън и Уирт за нежни чувства не можеше да се говори: не бих посмял дори да загатна подобно нещо за тях. Вярно е, че мис Мария Озбърн бе «привързана» към мистър Фредерик Огъстъс Булък от фирмата «Хълкър, Булък и Булък», но нейната бе една напълно почтена привързаност и тя би взела по същия начин Булък старши, тъй като си бе намислила — както подобава на всяка добре възпитана млада жена, — че непременно трябва да притежава къща на Парк Лейн, вила в Уимбълдън, красив екипаж, два високи и елегантни коня, също толкова лакеи и една четвърт от годишните доходи на известната фирма «Хълкър и Булък», а всички тези преимущества бяха събрани накуп в личността на Фредерик Огъстъс. Ако тогава бяха изнамерени портокаловите цветчета (тези трогателни емблеми на женска чистота, донесени у нас от Франция, където най-обикновено нещо е хората да продават дъщерите си, когато ги омъжват), — повтарям, мис Мария би сложила венеца на невинността и би пристъпила в екипажа наред със стария, оплешивял, с подути от подагра крака и червен от бутилката нос Булък старши: и би отдала красивото си съществуване за щастието му с превъзходна скромност — само че старият джентълмен бе вече оженен; и поради това тя подари чувствата си на по-младия съдружник. Свежи, разцъфнали портокалови цветчета! Онзи ден видях мис Тротър (бивша), украсена с тях, да влиза в екипажа пред черквата «Сент Джордж», на Хановър Скуеър, и лорд Матусалем се покачи, накуцвайки, до нея. С каква прелестна скромност спусна тя перденцата на каляската — милата невинна девойка! Половината от екипажите на Панаира на суетата присъствуваха на венчавката.