Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 39

Такова беше положението на нещата, когато екипажът прекосяваше Уестминстърския мост.

Компанията спря своевременно при кралските градини. Докато величественият Джоузеф слизаше от скърцащия екипаж, тълпата извика «ура» за дебелия джентълмен, който поруменя и изглеждаше грамаден и мощен, когато тръгна под ръка с Ребека. Джордж, разбира се, се погрижи за Амелия. Тя изглеждаше щастлива като розов храст под слънчеви лъчи.

— Виж какво, Добин — каза Джордж, — ти си добро момче; я се погрижи, моля ти се, за шаловете и другите неща. — Така че, докато той тръгна с мис Седли, честният Добин трябваше да се задоволи да даде ръка на шаловете и да плати входа на цялата компания.

Той вървеше скромно зад тях и нямаше никакво желание да им разваля удоволствието. За Ребека и Джоз не даваше пет пари, но за Амелия смяташе, че е достойна дори за блестящия Джордж Озбърн и като виждаше как тази красива девойка пристъпва напред и какво голямо удоволствие изпитва, той наблюдаваше наивната й радост с нещо като бащинско доволство. Може би чувствуваше, че му се иска да има на ръката си нещо друго, освен шал (хората се смееха, като виждаха този недодялан млад офицер с женски товар в ръце), обаче Уилям Добин нямаше склонност към себичните сметки и ако приятелят му беше истински щастлив, как можеше той да е недоволен? И истина е, че на ни едно от развлеченията, които градините предлагаха, нито на стоте хиляди допълнителни лампи, които винаги светваха; нито на музикантите с цилиндри, свирещи трепетни мелодии под позлатения свод в средата на парка; на певците, обайващи ушите както със сантиментални, така и с комични песни; на народните танци, представяни с много подскачане, потропване и смях; на сигнала, който оповестяваше, че мадам Саки ще политне към звездите с помощта на въже; на отшелника, който винаги седеше в осветената пещера; на тъмните алеи, тъй благоприятни за срещите на влюбените; на глинените халби с бира, разнасяни от прислужници в одърпани стари ливреи; на бляскащите ложи, в които щастливците пируваха и си въобразяваха, че ядат — пред тях имаше почти невидими парчета шунка — на ни едно от тези неща, нито дори на кроткия Симпсън, този тихичък усмихнат идиот, който и тогава господствуваше над цялото място, капитан Уилям Добин не обърна никакво вниманието.

Той носеше белия кашмирен шал на Амелия и се спря под позлатения свод да чуе как мадам Салман изпълни «Бородинската битка» (една дивашка кантата, насочена срещу корсиканския парвеню, който напоследък понасяше неуспехи в Русия). Докато се отдалечаваше, мистър Добин се опита да тананика мелодията и откри, че тананика песента, която Амелия Седли пееше на стълбата, когато слизаше за вечеря.