Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 321

Уилям Текери

Така, не само лекарят мистър Пестлър, но и мистър Линтън, младият асистент, който лекуваше прислужничките и дребните търговци и когото можехте да видите всеки ден да чете вестник «Таймс» в кабинета, открито се признаваше за роб на мисис Озбърн. Той беше представителен млад джентълмен, когото мисис Седли приемаше в къщата си по-благосклонно от шефа му; и ако малкият Джордж биваше нещо не добре, той се отбиваше у тях два или три пъти дневно, да види малчугана, като дори и през ума му не минаваше да взема хонорар. Той вадеше от чекмеджетата на шефа си таблетки, прахове и разни други подобни артикули, когато Джорджи имаше нужда от тях, и му правеше сиропчета и лекарства тъй удивително сладки, че за детето бе истинско удоволствие да се разболее. Той и Пестлър, неговият началник, седяха край леглото на момчето цели две нощи през забележителната и страшна седмица, когато то боледуваше от шарка и когато бихте си помислили, ако съдехте по страха на майката, че никога по-рано в света не е имало шарка. Биха ли сторили те това за други хора? Стояха ли по цели нощи в Пайнърис, когато Ралф Плантадженет и Гуендолин и Гуини Менгоу минаваха през същите детски страдания? Бдяха ли пред леглото на малката Мери Клеп, дъщерята на хазаина, която всъщност прихвана заразата от Джорджи? Истината ни принуждава да отговорим отрицателно. И двамата си спаха спокойно — поне колкото се отнасяше до нея; заявиха, че случаят бил много лек и болестта щяла да мине сама; предписаха й едно-две лекарства, а когато детето беше на оздравяване, пратиха му малко хинин, с пълно равнодушие и само за форма.

А ето и дребния французин отсреща, който даваше уроци по родния си език в различните училища в околността и когото можехте да чуете как вечер свири в стаята си треперливи стари гавоти и менуети на лъхтящата си стара цигулка.

Когато този учтив стар джентълмен, с напудрена коса, който никога не пропускаше да отиде неделен ден в католическата черква в Хамърсмит и който с държането си, с мислите си, с обноските и отношенията си бе напълно различен от брадясалите диваци от неговата родина, които проклинат коварния Албион и днес ви се мръщят над пурите си — когато старият Шевалие де Талонруж говореше за мисис Озбърн, той най-напред довършваше смъркането на щипката емфие, избръскваше останалия прах с грациозно движение на ръката, отново събираше пръстите си и като доближаваше до устата си, разтваряше ги с целувка и възкликваше! «Ah! La divine creature !» Той се заклеваше и заявяваше, че когато Амелия вървяла по алеите на Бромптън, цветя се разцъфтявали буйно под нозете й. Наричаше малкия Джорджи Купидон и го питаше за Венера, неговата майка; а на смаяната Бети Фленигън казваше, че била една от грациите, любимата придружница на Reine des Amours . Можем да дадем още много примери на тази несъзнателно и лесно спечелена популярност. Нима мистър Бини, кроткият и благороден свещеник от кварталната черква, не правеше постоянно посещения на вдовицата и не друсаше на коленете си малкото момче, като предлагаше да го учи латински, за голям яд на възстаричката мома, неговата сестра, която гледаше домакинството му? «В нея няма нищо, Билби — казваше му тази дама. — Когато идва тук на чай, тя не продумва нищичко през цялата вечер. Тя е само едно нещастно, сантиментално създание и аз съм уверена, че няма никакво сърце. Едничко хубавото й лице е, от което всички вие, господата, се възхищавате. Мис Гритс, която има пет хиляди лири стерлинги и освен това очаква голямо наследство, притежава два пъти повече характер и според мене е хиляди пъти по-приятна. А ако беше и хубава, положителна съм, че щеше да я считаш за самото съвършенство.»