Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 319

— Мамо, мамо! — извика смаяната девойка, а детето в ръцете й започна да надава страхотни писъци.

— Така значи, убийца! Падни на колене и помоли бога да пречисти лошото ти неблагодарно сърце, Амелия, и дано той ти прости тъй, както аз ти прощавам! — И мисис Седли излезе от стаята с вирната глава, като още веднъж изсъска думата отрова, завършвайки по този начин милостивата си благословия.

Това спречкване между мисис Седли и дъщеря й не можа да се заглади напълно до края на живота й. Недоразумението даде на старата дама безброй преимущества, които тя не пропускаше да използува с женска изобретателност и постоянство. Така например дълги седмици след това тя почти не приказваше с Амелия. Предупреждаваше хората вкъщи да не пипат детето, защото мисис Озбърн може би ще се обиди. Подканваше дъщеря си да види и се увери, че в приготовляваните всеки ден кашички на Джорджи няма никаква отрова. Когато съседите питаха за здравето на момченцето, тя подчертано ги изпращаше при мисис Озбърн. И даваше да се разбере, че тя никога не се осмелявала да запита дали детето е добре, или не. Тя никога не се докосвала до него, макар и то да било нейно собствено внуче и сладко любимче, тъй като нямала опитност с деца и би могла да го убие. И когато мистър Пестлър идваше да проверява здравето му, тя посрещаше доктора с презрително и високомерно държане, което го караше да заявява, че дори и самата лейди Тислууд, която имал честта да лекува, не била в състояние да се държи по-горделиво от старата мисис Седли, на която дори пари не вземал. И твърде е вероятно, че и Еми от своя страна чувствуваше известна ревност, като всяка майка, спрямо онези, които искаха да се месят в живота на детето й или се бореха за първо място в сърцето му. Когато някой друг гледаше детето, тя се чувствуваше неспокойна и не позволяваше на мисис Клеп и на прислужницата да го обличат и да се грижат за него, по същия начин, както не ги оставяше да бършат праха от портрета на съпруга й, окачен над малкото й легло — същото малко легло, от което клетата девойка беше отишла в неговото и в което сега се бе оттеглила, за да прекара много дълги, безшумни, изпълнени със сълзи, но щастливи години.

В тази стая се намираше цялото сърце на Амелия и нейното единствено съкровище. Тук тя се грижеше за детето си и го гледаше през време на многото болести на детинството, изпълнена с нестихваща любов. По-възрастният Джордж се връщаше някак си в него, само че по-добър, дошъл сякаш от небето. В стотици малки извивки на гласа, погледи и движения детето толкова приличаше на баща си, че сърцето на вдовицата се изпълваше с трепет, когато го притискаше до себе си, и то често я питаше защо плаче. Тя не се свенеше да му каже, че сълзите й са заради приликата с баща му. Говореше му постоянно за умрелия му баща и разправяше за любовта си към Джордж на невинното и смаяно дете много повече, от колко някога бе разправяла за нея на самия Джордж или на някой довереник в младежките си години. По този въпрос тя никога не разговаряше с родителите си, като се стесняваше да разкрие пред тях сърцето си. Малкият Джордж едва ли можеше да я разбере по-добре от тях, обаче в неговите уши, и единствено в неговите, тя изливаше любовните си тайни с пълна откровеност. Самата радост на тази жена беше нещо като скръб или най-малкото беше толкова нежна, че се проявяваше посредством сълзите й. Беше толкова чувствителна, че може би по този въпрос не би трябвало да се говори в настоящата книга. Доктор Пестлър (който сега е твърде преуспяващ дамски лекар, с голям тъмнозелен екипаж, с изгледи бързо да получи благородническа титла и с къща на Манчестър Скуеър) ми разказваше, че скръбта й при отбиването на детето била толкова силна, щото можела да смекчи и сърцето на един Ирод. Преди много години той беше чувствителен човек и съпругата му страшно го ревнуваше от мисис Амелия тогава и дълго подир това.