Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 322

Твърде вероятно е, до голяма степен мис Бини да е права. Действително, именно хубавото лице събужда добри чувства в сърцата на тези мошеници мъжете. Някоя жена може да притежава мъдростта и непорочността на Минерва, а ние не й обръщаме внимание, ако лицето й е грозно. Какви ли глупости не се правят заради две бляскави очички! Каква ли тъпота не става приятна покрай червените устни и сладкия гласец! И тъй, с техния усет към справедливото, дамите заключават, че ако една жена е хубава, тя е следователно и глупава. О, госпожи, госпожи! Има някои от вас, които не са нито хубави, нито мъдри.

Това са само дребни за разправяне случки от живота на нашата героиня. Както добрият читател вече безсъмнено е доловил, в посветения на нея разказ няма никакви чудеса; и ако се пишеше дневник за делата й през седемте години след раждането на детето й, сигурно там щяха да се отбележат много малко събития по-забележителни от шарката, за която разправихме на предишната страница. Да, един ден, за голямо нейно учудване, преподобният мистър Бини, за когото току-що споменахме, й предложи да смени името Озбърн с неговото собствено. Тогава, като поруменя силно, а в очите и гласа й затрептяха сълзи, тя му поблагодари за оказаната й чест, изрази признателността си за вниманието му към нея и към клетото й малко момченце, но каза, че никога, никога не би могла да помисли за друг, освен за… съпруга, който бе загубила.

На двадесет и пети април и на осемнадесети юни, дните на сватбата и на овдовяването й, тя прекарваше в стаята си, като ги посвещаваше (а не знаем и колко самотни нощни часове, докато малкото детенце спеше в креватчето си до нея) на паметта на своя загинал другар в живота. През деня тя биваше по-дейна. Трябваше да учи Джорджи да чете и пише и малко да рисува. Прочиташе разни книги, за да може да му разправя оттам приказки. Когато очите му започнаха да се разтварят и умът да узрява под влиянието на външната природа наоколо му, тя започна да учи детето, доколкото скромните й сили позволяваха, да разбира кой е творецът на всичко. Всяка сутрин и всяка вечер той и тя (в онова тържествено и трогателно общуване, което смятам, че би трябвало да причини вълнение в сърцето на всеки, който го наблюдава или си го спомня), майката и момчето, изричаха заедно «Отче наш», като тя се молеше с цялото си нежно сърце, а детето сричаше след нея. И всеки път се молеха на бога да благослови милия татко, сякаш той беше жив и се намираше в стаята при тях.