Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 318
Уилям Текери
Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен «Дафис еликсир». Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.
Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.
— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.
— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!
— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че «Дафис еликсир» е отрова.
— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!
— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…
— О, не миличка — само че съм убийца; в какъвто случай най-добре ще е да отида право в затвора. При все че тебе не отрових, когато беше малка, а ти дадох най-доброто образование и най-скъпите учители, които човек можеше да наеме. Да, отгледала съм пет деца и съм заровила три, и това, което съм обичала най-много, над което съм бдяла, когато е имало круп и нови зъби, и шарка, и магарешка кашлица, и за което съм викала учители чужденци, без да гледам за разноските; и съм го пращала в пансион, където аз никога не съм ходила като девойка — а съм била доволна само да почитам баща си и майка си и да живея дълго, за да бъда полезна, вместо да хленча по цял ден в стаята си и да се държа като голяма дама, — това именно мое дете ми казва, че съм убийца! Ах, мисис Озбърн, дано
