Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 314

Ребека беше добре настроена към съпруга си. Тя винаги се отнасяше към Родън мило и любезно. Дори не показваше докрай презрението, което изпитваше към него. А може би го обичаше още повече заради това, че бе глупав. Той беше най-важният й прислужник и maitre d’hotel  — изпълняваше поръчките й; слушаше заповедите й без възражение; возеше се в екипажа с нея, без да роптае; съпровождаше я до ложата в операта; развличаше се в клуба си през време на представлението и пристигаше да я вземе точно навреме. Той би желал да е малко по-привързана към детето, но дори и с това се примири.

«Дявол да го вземе, тя е толкова умна, знаете — казваше той, — пък мене никак ме няма в литературата и тъй нататък, знаете.» Защото, както споменахме и по-рано, не е необходимо да притежаваш голяма мъдрост, за да печелиш на билярд или карти, а Родън нямаше претенции за други способности.

Когато дойде компаньонката, домашните му задължения станаха много леки. Жена му го поощряваше да вечеря вън от къщи и когато отиваше на опера, тя го освобождаваше от дежурство.

— Не оставай тази вечер у дома да се отегчаваш, миличък — казваше му тя. — Ще дойдат неколцина мъже, които само ще ти досаждат. Не бих ги канила, но ти знаеш, не е за твое добро, а сега, като си имам овчарско куче, няма защо да се страхуваш да оставам сама.

— Овчарско куче — компаньонка! Беки Шарп с компаньонка! Не е ли това чудесна смешка? — казваше мисис Кроли. Тази мисъл гъделичкаше твърде силно чувството й за хумор.

Една неделна сутрин Родън Кроли, малкият му син и понито се разхождаха по обичая си в парка, когато срещнаха ефрейтора Клинк, стар познат на полковника, на служба в бившия му полк. Той разговаряше със свой приятел, стар джентълмен, който държеше в ръце малко момченце на възраст колкото малкия Родън. Този друг малчуган бе сграбчил медала на ефрейтора, получен за участието му в битката при Ватерло, и го разглеждаше с удоволствие.

— Добро утро, ваше благородие — каза Клинк в отговор на «Здравей, Клинк!», с което го поздрави полковникът. — Този джентълмен тук е горе-долу на възрастта на малкия полковник, сър — продължи ефрейторът.

— И неговият баща се е сражавал при Ватерло — каза старият джентълмен, който държеше момченцето. — Нали, Джорджи?

— Да — отвърна Джорджи. Той и хлапето върху понито се разглеждаха вторачено и сериозно се разучаваха един друг, както обикновено правят децата.

— В един от пехотните полкове — каза покровителствено Клинк.

— Той беше капитан в… полк — заяви с известна важност старият джентълмен. — Капитан Джордж Озбърн, сър — може би сте го познавали. Той загина като герой, сър, сражавайки се срещу корсиканския тиранин.

Полковник Кроли поруменя силно.

— Познавах го много добре, сър — отвърна той, — а също и жена му, милата му мъничка женица, сър — как е тя?

— Тя е моя дъщеря, сър — каза старият джентълмен, като свали момченцето и извади с голяма тържественост визитна картичка, която подаде на полковника. На нея беше написано: «Мистър Седли, единствен комисионер на фирмите „Черният диамант“ и „Въглища без пепел“, Бънкъре Хуорф, Теме Стрийт и Ана-Мария, Котиджис, Фулъм Роуд Уест.»