Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 29

В тази романтична поза Озбърн и Амелия завариха интересната двойка, когато влязоха да известят, че обедът е готов. Намотаването на коприната току-що бе завършено, но мистър Джоузеф не бе заговорил.

— Положителна съм, че ще го стори довечера, мила — каза Амелия, като стисна ръката й.

Седли бе обмислил работата и си бе казал: «Да му се не види, ще повдигна въпроса във Воксхол.»

Глава V

Нашият Добин

Побоят между Къф и Добин и неочакваният резултат от това състезание за дълго ще се помнят от всеки, който се възпитаваше тогава в знаменития лицей на доктор Суиштейл. Последният юноша (наричан Досадния Добин, Заспалия Добин и с други подобни прякори, изразяващи момчешко презрение) беше най-кроткият, най-тромавият и, както изглеждаше, най-тъпият от всички млади господа на доктор Суиштейл. Баща му беше търговец на бакалски стоки в Сити и се говореше, че е бил приет в лицея въз основа на онова, което наричаха «взаимни облаги» — с други думи, таксите за пансиона и учението му се изплащаха от бащата в стоки, не в пари. И той стоеше там — почти на най-долното стъпало на училището — в своите груби панталони и жакет от рипсено кадифе, които едрите му кости едва не пръскаха по шевовете — като представител на еди-колко си фунта чай, свещи, захар, сапун, сушени сливи (само малка част от които се слагаха в пудинга) и други продукти. Ужасен бе денят за малкия Добин, когато един от малчуганите на училището бе избягал в града да си купи сладкиши и бе зърнал колата на Добин и Ръдж, търговци на бакалски стоки от Теме Стрийт, Лондон, спряла пред вратата на лицея, за да се разтоварят от нея онези стоки, с които фирмата търгуваше.

За малкия Добин след това нямаше никакво спокойствие. Отправените срещу него шеги бяха ужасни и безмилостни.

— Здравей, Добин — казваше един от хлапаците, — във вестника има добри новини. Цената на захарта се вдига, момчето ми.

Друг пък започваше да прави сметки:

— Ако един фунт свещи струва седем пенса и половина, колко ще струва Добин? — което биваше последвано от силен смях от страна на младите нехранимайковци, които справедливо считаха, че продаването на стоки на дребно е срамна и позорна дейност, която заслужава презрението на всички истински джентълмени.

— Баща ти е един обикновен търговец, Озбърн — каза веднъж насаме Добин на малкото момче, което му бе докарало тази беда.

Но то му отвърна високомерно:

— Баща ми е джентълмен и си има собствен екипаж — след което Уилям Добин се отдалечи в една малка пристройка на дъното на двора, където прекара свободния полуден в най-тежка мъка. Има ли някой, който да не си спомня подобни горчиви, горчиви часове на детска скръб? Кой не е страдал от несправедливости; кой не се е свивал пред унижения; кой има по-остър усет за злото и кой изпитва по-силна благодарност за проявена добрина, отколкото едно малко, благородно момче? И колко много от тези нежни душици вие унижавате, вледенявате и измъчвате заради някаква си аритметика или латински!

Уилям Добин, поради неспособността си да смели основните правила на гореспоменатия език, изложен в онази чудна книга, Итънската латинска граматика, бе принуден да се числи към най-слабите ученици на доктор Суиштейл и постоянно трябваше да търпи подигравките на малчуганите с розови лица и престилки, когато маршируваше наред с най-малките, гигант между тях, със сведен надолу слисан поглед, с изпомачкана читанка и тесни панталони. Големи и малки, всички му се подиграваха. Зашиваха панталоните му, като ги правеха още по-тесни. Прерязваха пружините на леглото му, прекатурваха кофи и скамейки, за да се спъне в тях — нещо, което той никога не пропущаше да направи. Изпращаха му колети, които съдържаха не друго, а бащините му сапуни и свещи. Нямаше ученик в лицея, който да не си прави смях с Добин; и той понасяше всичко много търпеливо, мълчалив и страшно нещастен.