Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 287

Глава XXXV

Вдовица и майка

Новината за големите сражения при Катр Бра и Ватерло достигнаха до Англия по същото време. Пръв вестник «Gazette» публикува резултата от двете битки. При това славно известие цяла Англия потръпна от възторг и боязън. Сетне последваха подробностите; след съобщението за победата се изброяваха ранените и убитите. Кой може да опише страха, с който хората отваряха и прочитаха този списък? Представете си как голямата новина за битките във Фландрия пристигна почти във всяко селище и дом на трите кралства и какво ликуване и благодарност, каква мъка и разяждаща болка обхващаха хората, когато прочитаха списъците на претърпените от отделните полкове загуби и узнаваха дали скъпият приятел и роднина е избягнал смъртта, или е загинал. Всеки, който си направи труд да прегледа вестниците от онова време, непременно ще усети, макар и не направо, а от втора ръка, с какъв притаен дъх са били четени те. Списъците на жертвите продължават от един брой на вестника в следващия и вие спирате по средата, сякаш четете някой роман в серии. Помислете какво трябва да е било вълнението на хората при появяването на всеки следващ брой, излязъл току-що от печатницата. И ако подобна заинтересованост се е чувствувала в нашата страна и относно сражение, в което са участвували едва двадесет хиляди от нашите сънародници, помислете за състоянието на Европа в продължение на двадесет години преди това, когато народите са се сражавали не с хиляди, а с милиони и когато всеки един от войниците, който е повалял своя враг, е наранявал жестоко и някое друго сърце, далеч от бойното поле.

Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: «Татко, сгреших.» Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.