Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 263

Когато Джоз чу ужасния звук, реши да не се оставя повече на тези постоянно прииждащи страхове и веднага да избяга. Втурна се в стаята на ранения, където нашите трима приятели бяха спрели молитвите си, и ги прекъсна, като се обърна умолително към Амелия.

— Невъзможно ми е да понасям повече, Еми — каза той, — невъзможно ми е. А и ти трябва да дойдеш с мене. Купих за тебе един кои — няма значение на каква цена — и ти трябва да се облечеш и да дойдеш с мене, като ще яздиш зад Изидор.

— Да ми прости господ, мистър Седли, но вие не сте нищо друго, освен страхливец — възкликна мисис О’Дауд, като остави книгата.

— Амелия, повтарям ти, ела с мене — продължи цивилният, — не обръщай внимание, на думите й; защо трябва да стоим тук и да бъдем заклани от французите?

— Вие забравяте… полк, момчето ми — каза от леглото си малкият Стъбл, раненият герой. — И… и вие няма да ме оставите, нали, мисис О’Дауд?

— Не, мило момче — заяви тя, като се приближи и целуна момъка. — Никакво зло не ще те сполети, докато аз съм при тебе. Няма да се помръдна, докато не получа нареждане от Мик. Много красива фигура ще бъда, нали, щръкнала зад този дебеланко, на гърба на някой кон?

Тази картина накара младия ранен момък да избухне в смях и дори и Амелия да се усмихне.

— Аз не я викам — изкрещя Джоз. — Аз — аз не викам тази ирландка, а тебе, Амелия; питам те веднъж завинаги: ще дойдеш ли?

— Без съпруга си ли, Джоузеф? — каза Амелия с учуден поглед и подаде ръка на жената на майора. Търпението на Джоз бе изчерпано.

— Тогава сбогом — каза той, като разтърси яростно юмрук и тресна вратата, през която излезе. И този път той действително даде заповед за заминаване, като яхна коня на двора. Мисис О’Дауд чу тропота на копитата, докато конете излизаха от портата. И като погледна, тя изсипа няколко хапливи забележки по адрес на клетия Джоз, докато той яздеше надолу по улицата, следван от Изидор с шапката с галоните. Конете, които не бяха упражнявани в продължение на няколко дни, бяха буйни и подскачаха по улицата. Джоз, който бе тромав и плах конник, нямаше много добър вид на седлото.

— Амелия, миличка, погледни го как ще се блъсне о прозореца на приемната. Не съм виждала през живота си по-недодялан човек!

И след малко двамата ездачи изчезнаха в лек галоп надолу по улицата, която водеше към пътя за Гант, а мисис О’Дауд ги следеше с подигравателен поглед, докато се изгубиха от очите й.

През целия този ден, от сутринта до след залез, оръдията не престанаха да реват. Бе тъмно, когато гърмежите изведнъж спряха.

Всички сме чели какво е станало през този промеждутък от време. Разказът за случилото се е в устата на всеки англичанин: и вие, и аз, които сме били деца, когато голямата битка е била спечелена и загубена, никога не се изморяваме да слушаме и да преразказваме историята на това бележито сражение. Споменът за него все още трепти в гърдите на милиони съотечественици на онези смели мъже, които го загубиха. Те горят от нетърпение да им се даде възможност да си отмъстят за това унижение; и ако възникне някакво сблъскване, което да се увенчае с победа за тях и тяхното минало, те от своя страна ще се въодушевят и ще ни оставят в наследство произтичащите от победата омраза и ярост; тогава безкрайни ще са тъй наречените слава и срам, безкрайни ще са убийствата, които ще се извършват ту от едната, ту от другата държава. Може би векове след това ние, французи и англичани, ще продължаваме да се перчим и да се убиваме един друг, и в безумието си ще защищаваме ония принципи на честта, внушени ни от самия Сатана.