Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 259

Но за тези, които мислеха единствено за безопасността на своите любими, победата или поражението бяха само второстепенни неща. Като научи за победата, Амелия стана дори още по-възбудена от по-рано. Тя искаше още в този миг да отиде при войската. Умоляваше брат си със сълзи на очи да я заведе там. Съмненията и страховете й стигнаха най-висока точка. Клетата девойка, която в продължение на дълги часове бе стояла като вцепенена, сега буйствуваше и тичаше насам-натам в истерично безумие. Каква жална картина представляваше тя! Нито един от гърчещите се от болка войници на бойното поле, петнадесет мили далеч от града, където лежаха след борбата толкова много от смелчаците — нито един мъж не страдаше по-силно от тази клета невинна жертва на войната. Джоз не можеше да понесе гледката на нейните страдания. Той остави сестра си под грижите на по-твърдата от него нейна приятелка и още веднъж слезе при входа на хотела, където всички се помайваха, все още разговаряха и чакаха повече новини.

Докато стояха там, утрото съвсем настъпи и от бойното поле започнаха да идват повече новини, донасяни от хора, които бяха участвували в самото сражение. Военни коли и дълги селски каруци, натоварени с ранени, започнаха да пристигат в града. От тях се разнасяха болезнени стенания и посърнали лица поглеждаха тъжно над сламените настилки. С любопитство и болка гледаше Джоз Седли към една от тези коли, а стоновете на хората в нея бяха ужасни — изморените коне едва можеха да теглят.

— Спри! Спри! — извика слаб глас от сламата и каруцата спря пред вратата на хотела на мистър Седли.

— Това е Джордж; зная, че е той! — извика Амелия, която в миг се впусна към балкона с бледо лице и отпусната развята коса. Човекът не беше Джордж, но и този беше добре дошъл, тъй като носеше новини от него. Това беше клетият Том Стъбл, тръгнал така смели от Брюксел преди двадесет и четири часа, носейки знамето на полка, което храбро бе защищавал на бойното поле. Един френски стрелец бе промушил младия подпоручик в крака и той падна, като все още смело държеше знамето. В края на битката намериха за клетото момче място в една каруца и го докараха в Брюксел.

— Мистър Седли, мистър Седли! — извика момчето със слаб глас и Джоз се приближи до него едва ли не изплашен от молбата му. Отначало той не позна кой го викаше.