Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 209

Така че той още веднъж изпрати Амелия с файтон при майка й, като даде най-строги нареждания на двете дами да накупят всичко, което смятат за необходимо за една дама от ранга на мисис Джордж Озбърн, която тръгва на пътуване в чужбина. Те имаха само един ден, за да попълнят екипировката, и човек може лесно да си представи, че тази работа зае цялото им време. Качила се отново в каретата, заета да влиза от един магазин в друг, изпращана чак до екипажа от раболепни търговци или учтиви собственици на модни къщи, мисис Седли се почувствува почти в старото си положение и за първи път, откакто я бяха сполетели нещастията, бе искрено щастлива. А избирането, пазаренето и купуването на хубави неща радваше, не по-малко и мисис Амелия. (Нима и най-философски настроеният мъж би дал и пет пари за жена, която не изпитва това удоволствие?) Тя се вслуша в заповедите на съпруга си и си позволи малък разкош, като си купи най-различни дамски принадлежности, показвайки голям вкус и усет към елегантното, както забелязаха всички продавачи.

А и за войната, която предстоеше, мисис Озбърн не се плашеше много. Щяха да смажат Бонапарт почти без борба. Всеки ден отплуваха кораби за Брюксел и Гант, изпълнени със светски мъже и известни в обществото жени. Хората отиваха там не толкова на война, колкото на някакво модно пътешествие. Вестниците се надсмиваха над нещастния военен парвеню и измамник и възбуждаха презрение към него. Нима едно такова корсиканско нищожество може да устрои срещу европейските армии и гения на безсмъртния Уелингтън! Амелия го презираше от дъното на сърцето си; защото няма нужда да се казва, че това меко и нежно създание черпеше мненията си от онези, които я заобикаляха, тъй като вярната й природа бе прекалено смирена, за да мисли самостоятелно. С една дума, тя и майка й се напазаруваха чудесно и Амелия се прояви много добре при това първо нейно появяване в благородния свят на Лондон.

Междувременно, с кривната на една страна шапка, с изпъчени рамене и с важната си военна походка, Джордж се отправи към Бедфърд Роу и влезе надменно в бюрото на адвоката, сякаш беше господар на всеки един от бледоликите чиновници, които работеха там. Той заповяда на един от тях да осведоми мистър Хигс, че капитан Озбърн го чака, като стори това тъп свирепо и с такова покровителствено държане, сякаш адвокатът, който имаше три пъти повече ум от него, петдесет пъти повече пари и хиляди пъти по-голяма опитност, беше някакъв прост служащ, който трябваше в миг да пренебрегне всичката си работа, за да се постави ма услугите на капитана. Докато стоеше там и почукваше ботуш с бастуна си, мислейки си какви мизерни клетници са всички тези хора, той не видя презрителната усмивка, преминала по лицата на всички в стаята, от главния чиновник до стажантите, от стажантите до одърпаните писари и бледоликите момчета за поръчки, облечени в прекалено тесни за тях дрехи. Мизерните клетници знаеха всичко около неговите работи. Те разговаряха за тях с другите чиновници, когато сядаха вечер в кръчмата над канче бира. О, богове какво ли не знаят адвокатите и адвокатските чиновници в Лондон! Няма нищо скрито от погледа им и техните подобни мълчаливо управляват нашия град.