Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 14

— Пипни да видиш как бие сърцето ми, миличка! — каза тя на приятелката си.

— Не, не бие — отвърна Амелия. — Влез, не се плаши. Татко няма да ти стори нищо лошо.

Глава III

Ребека в присъствието на неприятеля

Един много едър, подпухнал човек, с бричове от еленова кожа и ботуши до над колената, с няколко огромни вратовръзки, стигащи почти до носа му, с жилетка на червени ивици и ябълковозелен жакет с металически копчета колкото жълтици (това бе сутрешното облекло на едно конте от благороден род по онова време), четеше вестник пред огъня, когато двете девойки влязоха. При това появяване той подскочи от креслото си, силно поруменя и почти скри лицето си във вратовръзките.

— Аз съм сестра ти, Джоузеф — каза Амелия, като се разсмя и разтърси двата пръста, които й бе протегнал. — Както знаеш, прибрах се вкъщи завинаги, а това е моята приятелка, мис Шарп, за която си чувал да споменавам.

— Не, честна дума, никога не съм чул — каза главата изпод вратовръзките, като се разтрепери силно, — искам да кажа, да, чувал съм… какво отвратително студено време, госпожице — и при тези думи той се залови да разбутва огъня с всичка сила, макар че бе средата на юни.

— Много е хубав — прошепна Ребека на Амелия възвисочко.

— Така ли мислиш? — отвърна последната. — Ще му го кажа.

— Миличка, за нищо на света — каза мис Шарп и се отдръпна назад като свенлива кошута. Преди това тя бе направила на господина изпълнен с почитание реверанс, подобаващ на една девица, и смирените й очи гледаха така упорито в земята, че просто бе чудно как бе успяла да го види.

— Благодаря ти за красивите шалове, братко — каза Амелия. — Нали са много хубави, Ребека?

— О, божествени! — каза мис Шарп и очите й се отправиха от земята право към светилника.

Джоузеф продължаваше да вдига голям шум с машите, като през всичкото време пъхтеше и духаше и беше толкова почервенял, колкото можеше да позволи жълтото му лице.

— Аз не мога да ти правя такива хубави подаръци, Джоузеф — продължи сестра му, — но докато бях в училище, ти избродирах чудесни тиранти.

— Боже мой, Амелия, какво говориш? — извика братът, крайно смутен, и дръпна с всичка сила шнура на звънеца, който остана в ръката му, и увеличи смущението на бедния човечец. — За бога, виж дали моето бъги е пред портата? Не ми е възможно да чакам. Трябва да изляза. Дявол да го вземе този мой лакей! Трябва да излизам.