Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 13

Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?

Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че «навярно е много хубаво човек да има брат» и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.

— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.

— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!

Амелия се разсмя.

— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?

— Да, разбира се, обичам го… само че…

— Само че какво?

— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.

— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.

— Предполагам, че има много голям доход.

— А снаха ти хубава жена ли е?

— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.

Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.

— Струва ми се, че в Чизик децата ти бяха дошли до гуша — каза Амелия, като се позачуди на внезапната нежност, която бе обзела приятелката й. И наистина по-нататък мис Шарп никога нямаше да се увлича дотолкова, че да изказва мнения, чиято неискреност би могла лесно да се долови. Но не трябва да забравяме — сега тя бе едва на деветнадесет години и не бе привикнала да мами, горкото невинно създание, и да трупа опитност чрез собствените си постъпки. Ето какво бе значението на горния разпит, скрито в сърцето на тази ловка млада жена: «Ако мистър Джоузеф Седли е богат и неженен, защо пък аз да не се омъжа за него? Вярно е — имам на разположение само две седмици, но няма никаква вреда, ако се опитам.» И тя реши в себе си да направи това похвално усилие. Удвои ласките си към Амелия; целуна бялата огърлица, преди да я сложи на шията си, и се закле, че никога, никога не ще се раздели с нея. Когато звънецът за обеда удари, тя слезе долу с ръка около кръста на приятелката си, както е обичаят на младите девойки. На вратата на столовата бе толкова развълнувана, че едва намери смелост да влезе.