Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 135

— Ние сме разорени, Мери. Трябва да почваме отначало, миличка. Най-добре ще е да узнаете всичко и веднага. — Докато говореше, той трепереше с цялото си тяло и почти падна. Той мислеше, че думите му ще съсипят жена му — жена му, на която никога не бе казвал ни една груба дума. Но от двамата той беше по-развълнуваният, макар и за нея ударът да беше дошъл внезапно. Когато той се отпусна в креслото, жената взе ролята на утешителка. Тя хвана разтрепераната му ръка, целуна я и я сложи около врата си; нарече го своя Джон — своя скъп Джон — своя старец — своя мил и добър старец; изля цял поток несвързани думи, пропити с любов и нежност. Верният й глас и простичките ласки изпълниха натъженото му сърце с неописуемо удоволствие и мъка и утешиха, и развеселиха претоварената му с горест душа.

През цялата дълга вечер, докато седяха заедно и клетият Седли й откриваше дълго събираните тревоги, като й разправяше за загубите и неприятностите си — подлостта на някои от най-старите му приятели, мъжествената доброта на други, от които никога не би могъл да очаква подобно нещо — през цялото това признание само веднъж вярната съпруга се отдаде на чувствата си.

— Боже мой, боже мой, това ще сломи сърцето на Еми — каза тя.

Бащата бе забравил клетата девойка. Тя лежеше горе будна и нещастна. Сред много приятели, в дома си, при родителите си, тя беше самичка. Колцина са онези, на които човек може всичко да разправи? Кой може да бъде искрен, когато не среща съчувствие, и да говори открито на тези, които никога не могат да разберат? Затова нашата добра Амелия бе самотна. От времето, когато бе започнала да има неща за доверяване, тя не беше имала кому да ги довери. Със старата си майка не можеше да сподели съмненията и грижите си; бъдещите й сестри всеки ден й изглеждаха все по-чужди. И тя хранеше зли предчувствия и страхове, които не смееше дори пред себе си да признае, макар и непрестанно да размишляваше върху тях.

Сърцето й се мъчеше да вярва, че Джордж Озбърн й е верен и я заслужава, макар и да съзнаваше, че не е така. Колко много неща бе казала, без да получи някакъв отклик от негова страна! С колко много подозрения в егоизъм и равнодушие трябваше да се сблъсква и да се мъчи упорито да преодолява! На кого можеше клетата малка мъченица да разправи тези всекидневни борби и изпитания? Самият й герой я разбираше едва наполовина. Не й се искаше да допусне, че човекът, когото обича, стои по-долу от нея; нито пък се осмеляваше да си признае, че прекалено бързо е отдала сърцето си. И след като веднъж го бе дала, чистата свенлива девойка беше твърде скромна, твърде нежна, твърде доверчива, твърде слаба и твърде много жена, за да си го вземе обратно. По отношение на чувствата на жените ни сме същински турци; и сме ги принудили и те да възприемат тази наша доктрина. Оставяме телата им свободно да отиват където си искат, а усмивките им, къдричките им и розовите им бонета ги закриват вместо фереджета и яшмаци. Душите им обаче трябва да бъдат виждани само от един мъж и те възприемат това не без желание и се съгласяват да си останат у дома като наши робини — да ни служат и да ни вършат тежката работа.