Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 39

Катлийн въздъхна тежко. Облекчение беше да отпусне в отчаяние рамене, които — заради другите от персонала — беше държала така гордо опънати назад.

— Не.

— Съжалявам. Опитвах се глупаво да играя на сватовница. Би Джи ме предупреди да оставя нещата на естествения им ход и да не се намесвам, но вие, двамата изглеждахте така подходящи един за друг… такава красива двойка. Той — толкова мъжествен, а ти — толкова… — Една замълча, стресната от нехарактерния за Катлийн горчив смях.

— Проблемът не е в липсата на привличане между нас — призна тя.

Върху ласкавото лице на Една просветна разбиране.

— Аха-а. Значи ли това, че истината е противоположна на моето предположение?

Катлийн погледна виновно настрана.

— Да… — измънка тя. — Той е толкова обигран, а аз съм…

— Мисля, че нещата ми се изясниха — каза тъжно Една. — Хайде, нека да се поразходим. Помолих Майк да вземе групата ти и да ги включи във футболната игра.

Откъде беше разбрала, че й липсват нужните сили да се справя със задълженията си тази сутрин? Катлийн с обич постави ръка около кръста на Една. Отправиха се към един от по-големите притоци на реката; той течеше зад бунгалото на Харисънови. Като по взаимно съгласие двете жени седнаха на покритата с детелини земя. Беше сенчесто и тихо. Лагерниците се бяха разпръснали наоколо. Отнякъде се чуваше бръмченето на косачката на Би Джи. Птици прелитаха с весело чуруликане между прошарените със слънчеви петна клони на дърветата. Катеричка и сойка шумно спореха за територия. Потокът пред нозете им помолеше над пръснатите по дъното му камъчета, отдалечен от всяка скръб, нерешителност или болка.

— Влюбена ли си в него, Катлийн? — запита тихо Една. Катлийн поклати глава.

— Не знам. Честно казано, не съм. Познавам го само от няколко дни.

Една се засмя.

— Скъпа моя, времето има много малко общо с любовта. Някои хора се познават през целия си живот, без да престанат да се обичат. Други се срещат и се влюбват за часове. Любовта няма разписание. И никога не издиря. Ти знаеш, че тя се случва на най-добрите от нас, хората. Страх ли те е да обичаш, Катлийн? Нямам предвид физическата близост — подчерта тя. — Искам да кажа, страхуваш ли се, че ще загубиш Ерик, както загуби родителите си?

Любов? Едва през последните няколко часа Катлийн разбра, че Ерик е мъж, който би могъл да означава много за нея. Не беше напълно готова да нарече «любов» ония свои чувства, които той измъкна на повърхността. Но те бяха твърде силни, за да се приемат леко или да се загърбят напълно.

Това беше друг проблем. Ерик не беше безразличен към нея. Знаеше това. Физическото привличане между тях не можеше да бъде отречено. Но ако отстъпи и преспи с него — какво тогава? Той ще продължи по своя път, ще тръгне по своите задачи в някой отдалечен край на света, към друга жена, с нов скалп, залюлян на колана му. А тя ще остане с мъчителното чувство на безвъзвратна загуба — на мъжа и на самоуважението си…

По-голяма част от съвременните жени биха се присмели над старомодния й морал. Това не я безпокоеше. Принципите бяха от значение за нея. Но дали това беше единствената причина, поради която му отказа?