Читать «Първото семейство» онлайн - страница 9

Два малки тъмни предмета, завързани плътно един за друг и прикрепени към развяващ се син вимпел, се извиха от небето и полетяха надолу.

Когато синьокрилият планер мина над него, Хармър почувства как показалецът върху спусъка започва непоносимо да го сърби. Изруга тихо, после излая в микрофона в шлема:

— Не стреляй!

Нашественикът мина над него и пак зави към кулата, обърнал лице към монтираната на покрива дистанционно контролирана телевизионна камера.

В тактическия команден център полковник Андерсън наблюдаваше маневрата на планериста на големите екрани, монтирани на стените като прозорци; видя как пилотът маха с ръка, когато прелетя покрай кулата.

Андерсън се обади по радиостанцията:

— Сънрей до Блу Едно. Какво пусна?

Гласът на Хармър стигна до ушите й през слушалките.

— Нолан отиде да го донесе.

Една от камерите вече беше насочена към Нолан. Дийк Хейуд превключи картината на пулта на Андерсън.

— Плосък камък, парче дърво и лента от синя тъкан от слънчева клетка от скайхок — чу се гласът на Нолан. — Един момент… на дървото има изрязано нещо… «8902 Брикман, С.Р… — Нолан обърна малкото, грубо издялано парче дърво. — Не стреляйте!»

Дийк се обърна към Андерсън.

— На «Луизианската дама» имаше един планерист на име Брикман. Срещнах го два пъти по време на снабдителния курс на ешелона през пролетта. Запомнил съм го, защото моята майка-настойница е също от Рузвелт и… — Той се отказа от по-нататъшни обяснения. — Искам да кажа… ако е същият човек, той е роднина на началника на военната полиция в Ню Мексико.

Андерсън познаваше добре реалния живот във Федерацията и знаеше, че не е разумно да се правят непоправими грешки, когато се отнася до роднина на щатски началник на военна полиция, така че заповяда по микрофона:

— Сънрей до Блу Едно. Хората ти да свалят пушките си и да му дадат знак да слезе.

В отговор на сигналите въздушният нарушител откачи крака от задните колани, пикира над главите на хората на Хармър, завъртя се рязко и кацна с лице към тях. По радиото в шлема си Хармър заповяда двата взвода да насочат оръжията си към него. После с тъжно изражение се обърна към кацналия планерист.

Летецът развързваше коланите около гърдите си и или не можеше да види неприветливото лице на Хармър зад плексигласовото забрало на шлема му, или му беше напълно безразлично. Той се усмихна приветливо, когато Хармър се приближи до него, и подаде ръка.

— Здрасти. Това Пуебло ли е?

Хармър спря на една крачка от протегнатата ръка, потисна възникналото желание да размаже с приклад усмихващото се лице и отговори с мълчаливо кимване.

Летецът се отдалечи от синьокрилия планер, замахна с юмруци във въздуха и изкрещя:

— Йее-хааа… Успях! — После попита: — Кой ден е днес?

— Четвъртък, четиринадесети ноември — отговори Хармър, преди да може да се усети. «Наслаждавай му се — помисли той. — Може да ти е последен.»