Читать «Първото семейство» онлайн - страница 8

— Разбрано, край — отговори Хармър.

«Копеле гадно — помисли Андерсън. — Някой ден ще ти изпека топките и ще ти ги давам парче по парче да ги изядеш…»

Споменатите от Хармър небесни въдици представляваха железни куки на въжета, които се изстрелваха от приличащи на малки пехотински минохвъргачки устройства с въздух под налягане на височина 250 фута. Те бяха конструирани за достигане до върха на скали, но с изключение на няколко пробни изстрелвания не бяха употребявани. «Това е моментът» — мислеше Хармър. Ако успееше, тази сивокоса вещица с плосък задник нямаше как да не му припише максимална оценка за находчивост.

Хармър беше разположил небесните въдици по двойки на изток и на запад от бункера. Ако парцаливият син планер продължеше по същия курс, щеше да мине или покрай едните, или покрай другите. Когато се приближеше, към крилата му щяха да бъдат изстреляни две небесни въдици на двадесет фута една от друга, куките щяха да се забият, въжетата щяха да се опънат и — край.

Въздушният нарушител продължи бавно да слиза, направи кръг на височина петстотин фута над защитата на периметъра и видимо непритеснен от осемте кули с по шест оръдейни дула, се гмурна към северната страна на наблюдателната кула. Когато се доближи до приклекналите бойци, слезе още по-ниско, в обхвата на небесните въдици.

Лейтенант Хармър виждаше пилота съвсем ясно. Планерът му можеше и да е самоделен, но той беше облечен в стандартни кафяво-черни дрехи, носени от всички пионери, които излизаха на повърхността — като неговите и на бойците около него. Синьокрилият планер се насочи на запад от кулата. «Продължавай, тъпако — мислеше тържествуващо Хармър. — Ей сега ще те…» Даде заповед по радиостанцията в шлема си и двамата бойци на небесните въдици от тази страна на бункера насочиха дулата с куките към приближаващия се планер и стреляха едновременно. Чу се свистене, назъбените куки излетяха към небето, последва силен камшичен звук и въжетата се развиха със скоростта на поразяваща кобра.

Нарушителят обаче се изплъзна — когато двете въжета излетяха нагоре успоредно едно на друго, той завъртя самолета около дясното крило, промъкна се безпрепятствено между тях и зави плътно около наблюдателната кула.

Хармър изрева в микрофона на шлема си:

— Бренан! Огън! Насочи въжетата да му пресекат пътя! Идва към вашата страна!

Нашественикът отново се измъкна от излитащите въжета, спря за момент, наклони крило да се обърне назад, след това направи кръг около въжетата в най-тясната точка на описаното от тях «Х».

Въпреки яда си, задето бе надигран, Хармър беше впечатлен. Беше чудесна маневра — особено без мотор.

— Само почакай, фукльо с фукльо — промърмори той. — Дотук печелиш. Но вятърът отслабва и слънцето залязва, което означава, че няма да има какво да те държи горе. Така че наслаждавай се, докато можеш, приятелче, щото аз ще те хвана в момента, в който кацнеш, и се кълна, че по пътя до Пуебло ще ти сцепят задника.

Нашественикът направи завой около наблюдателната кула. Сега беше слязъл на около сто фута. Тъмното забрало на червено-белия пилотски шлем беше вдигнато и Хармър видя едно загоряло лице. Не можеше да различи чертите нито да каже дали те изразяват някакво агресивно намерение. Летецът махна на въоръжените мъже, разпръснати на двойки долу, после извади нещо от джоба на гърдите си и го хвърли.