Читать «Първото семейство» онлайн - страница 11

— Добре. Ръцете на тила, пръстите преплетени.

Брикман вдигна ръце и се поколеба.

— Не искате ли да знаете какво съм преживял?

Сержант Нолан посочи с дулото на пушката си бункера.

— Затваряй си устата и прави каквото ти се казва.

Всички в Пуебло добре познаваха процедурата за третиране на ренегати. На нарушителите не се разрешаваше да разговарят с арестуващата ги група. След като нарушителят бъдеше идентифициран, към него трябваше да се обръщат с ясни, кратки заповеди. Той трябваше да бъде обискиран, окован, с качулка на главата и затворен в единична килия, докато не бъде изправен пред старши офицер на арестувалото го поделение. Ако нарушителят не можеше да бъде затворен, трябваше да се ограничи временно възможността му да говори — с други думи, да му се запуши устата. Ако не се подчиняваше безусловно на издаваните заповеди, трябваше да се «предупреди физически». Ако започнеше да буйства или се опиташе да избяга, трябваше да бъде подложен на «обездвижване» — т.е. да бъде застрелян.

Брикман вдигна ръце малко по-високо.

— Вижте, момчета… нека си изясним едно нещо. Аз не съм рене… — Той млъкна и се опита да се обърне, Хармър се хвърли напред, пушката му се превърна в движещо се неясно петно.

Твърдият гумен приклад удари с парализираща сила нервния център в дясната ръка на Брикман точно под раменния мускул. Силата на удара беше изчислена да причини максимална болка, без да счупи никакви кости. Хармър продължи с цевта и го удари по шията отляво, където тя се съединяваше с рамото — друг нервен център. Когато Брикман изви гръб от удара, Хармър завъртя приклада за удар в бъбреците и го ритна силно в прасеца на десния крак.

— По-полека, лейтенант — промърмори Нолан. — Полковник Андерсън го иска за разпит.

Брикман бавно падна на колене и се хвана за дясната ръка. Задъха се, лицето му се изкриви от болка. При това положение много други биха запищели, Нолан трябваше да му го признае. Хармър го ритна в корема и го събори настрана. Брикман се претърколи по гръб. Хармър седна върху него, натисна приклада върху шията му и прикова главата му към земята.

— Добре, приятел, сега е твой ред да разбереш нещо. Никой от младшите чинове не се обръща към офицери и сержанти със: «Здрасти, момчета». Второ, не съм благоразположен към такива летящи лайна като теб от фантастичната Академия, които се опитват да правят момчетата ми да приличат на тълпа задници. И трето — Хармър натисна по-силно приклада в гърлото на Брикман, — не обичам войници с панделки в косата. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, сър! — каза задъхано Брикман. Беше напрегнат, мъчеше се овладее болката, втренчил очи в Хармър.

Хармър познаваше този поглед, знаеше какво означава той. Беше го виждал достатъчно в огледалото. Той идваше от упоритите хора, които не знаеха кога да отстъпят. Вдигна приклада на пушката си от гърлото на Брикман — надяваше се, че той ще каже нещо. Каквото и да е, стига да може да послужи като извинение да направи няколко нови белега върху това хубаво момчешко лице.

В ухото му прозвуча тихо гласът на Мери-Ан: