Читать «Първото семейство» онлайн - страница 80

— Много… — Стив се замисли.

— Ти не си единственият, който мисли така. Няколко души от Черната кула… сред тях и една жена… ме посетиха и ми задаваха много въпроси, но… — тя вторачи очи в очите на Стив — не можах да им кажа нищо. — Роз погали белега на лявата му буза. — И това почувствах. Било е късно през нощта, нали?

— Да.

Роз кимна.

— Бях обкръжена от огромни извисяващи се пламъци, биеха барабани, шумът беше страхотен. Събудих се с уста, пълна с кръв. Лицето ми гореше. Чувствах се, сякаш имам нетърпим зъбобол, само че болката беше в бузите, не във венците. Мускулите на челюстите ми бяха стегнати и трепереха.

— Така е. Трябваше да захапя стрелата и да я счупя.

— Измих си устата и бързо се погледнах в огледалото. От двете страни на лицето ми течеше кръв.

— Видя ли те някой?

— Не, за щастие всички спяха. Половин час по-късно кървенето спря.

— Какво стана с лицето ти?

— Искаш да кажеш на сутринта? Нищо. И двете ми бузи бяха чисти. Сякаш не е било. — Тя се усмихна. — Само в ума ми, предполагам. Но по цялата ми възглавница имаше кръв. Казах на съквартирантките си, че ми е текла кръв от носа.

Стив кимна.

— И мислиш, че оттогава някой от Черната кула те следи.

— Да. Не искам да кажа, че някой върви подире ми ден и нощ. Имам предвид, че са ме взели на мушка. Високите жици не обичат някой да е… различен.

Стив се усмихна и погали Роз по главата.

— Ако знаеха всъщност колко сме различни, щеше да им хареса още по-малко.

— Да… — Роз хвана ръката на Стив, както беше на врата й, и я целуна. — Известно време мислех, че ще ме изхвърлят от курса. Всъщност бях като дух за класа. Кирк… Киркориан… още не го е преодолял. Разбирам го от начина, по който ме гледа.

— Ти, хм… каза ли на някого, че съм жив?

— Имаш предвид Ани… или Чизъм?

Стив вдигна рамене.

— Той каза, че е слушал много за мен.

— Вярно е — каза Роз. — Твоята малка сестра много се гордее с теб. Но никога не съм му говорила за нас. Само ние с теб знаем за нас. — Тя закачливо го ухапа по китката. Очите им се срещнаха. — Спомняш ли си как беше?

— Да, понякога. Друг път се опитвам да забравя.

— Няма да ти позволя.

— Роз, казах ти… след дипломирането… хората се променят. Дори ти не си същата, каквато те оставих.

Роз вдигна рамене.

— В някои отношения може би. Но дълбоко в себе си не съм се променила. Ние винаги ще сме част един от друг. Ние си принадлежим. Знам го от момента, когато Ани ме донесе от Института за живот.

Стив се засмя.

— О, стига… Та ти не можеше дори да виждаш… кривогледо дребно човече!

— Ами ти? На две и половина вече беше малък надут посерко, който марширува с вирнат нос…

— Как го помниш?

— Всичко помня! — възкликна Роз. — И най-много помня как тичаше и викаше «брр-брр-брр» с един малък глупав модел на самолет…

— Това беше по-приятно, отколкото да играя с теб, червей!

— Мразех го! — възкликна Роз и замахна да удари Стив по рамото. Той спря юмрука й и я стисна за китката. Търколиха се на канапето и почнаха да се боричкат. Роз беше силна, с бързи рефлекси, но не можеше да се сравнява със Стив. Паднаха на пода, Стив върху нея. Роз безуспешно се опита да се бори. Стив почувства сърцето й да бие до гърдите му и натисна нос до нейния.