Читать «Първото семейство» онлайн - страница 22

— Не се безпокойте. Всичко беше за еднократна употреба. И въздухът в блока с килиите се вентилира отделно от главния кондиционер.

— Добре. Заеми се с това… включително всичко, което може да съм забравила. — Андерсън млъкна и се замисли. — Всъщност след като си изми скапаните плитки, дългата му коса не изглежда толкова лошо.

— Да — съгласи се Хилър. — На мен доста ми хареса.

Андерсън се пресегна и прекара пръсти по косата над дясното ухо на Хилър.

— Може би трябва да я оставиш малко по-дълга.

— Да — каза Хилър и приглади косата си. — Ще помисля по това.

След като излезе от кабинета на Андерсън, Стив загуби ориентация, но когато почувства земя под краката си и миризмата на трева, разбра, че е извън бункера.

— Стой — каза един глас. — Прибери краката си един до друг и се наведи. Ще те качим на самолет. — Три чифта ръце го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Други ръце насочиха краката му надолу под нещо, което приличаше на арматурно табло. — Седни.

Стив седна. Ръцете сложиха обезопасителни колани на раменете му, стегнаха ги и ги закопчаха с катарами за бързо освобождаване.

— Сега си дай ръцете — каза гласът.

Стив вдигна окованите си с белезници китки. Около китките прекараха друга верига и издърпаха ръцете му назад от дясната страна на кабината. Той чу щракане на заключващ се катинар. — Добре, Дон, наместен е добре и е заключен.

Дон?

— Какво ще стане, ако трябва бързо да излезем? — попита Стив.

Една ръка го потупа по главата и един нов глас каза:

— Е, ти няма да можеш, приятелче.

Страхотно…

— Да тръгваме — каза първият глас. — Знаеш курса. Ще летим в строй свободен ромб на три хиляди фута. Седемдесет процента мощност след изкачване. Ти водиш, Дон. Аз съм номер две от дясната страна, Джо — номер три от лявата, Тони, ти си на опашката.

Стив чу одобрително мърморене.

— Какъв е каналът на Санта Фе? — попита трети глас и дъхът на Стив секна, когато го позна. Не… не може да бъде…

— Кулата е на десети канал. Ще превключа, когато напуснем Пуебло.

Стив почувства как някой сяда на лявата седалка и попита в обгръщащата го тъмнина.

— Ти ли си, Дон? Дон Лундквист?

— Да, аз съм — отговори гласът изненадано. — Ти кой си?

Стив се засмя.

— Стив! Стив Брикман.

— Кристофър Кълъмбъс! — възкликна Лундквист. — Мислех, че си мъртъв! Слушай, задръж… ще говорим по-късно. — Тя натисна бутона на таблото и електрическият мотор забръмча. След няколко минути бяха във въздуха.

«Колко изумително!» — помисли Стив. От всички хора негов ескорт през първата част на пътуването му да е Дон Монро Лундквист. За последен път се бяха видели в стаята му във Въздушната академия в деня на дипломирането. Лежаха голи един до друг. А настойникът му спеше до тях в инвалидната си количка.