Читать «Първото семейство» онлайн - страница 146

Стив потрепери.

— Може би си неподатлив.

— Може би… — Медицинската шапка погледна Стив. — Виждам, че има още много да учиш.

— Може да се случи, нали? — настоя Стив.

— Да… — замислено каза Медицинската шапка. — След като прекараш тук известно време, ще откриеш, че са възможни много неща. — Той промуши глава през ремъка на амбулаторната чанта и се изправи. — По-добре да отида да нагледам пациентите си.

След седем дни Стив и другарите му по съдба видяха пролетното селище на М’Колите. По пътя към него Стив забеляза разкопани за нови посеви ниви. Мютите, които обработваха земята, оставиха инструментите си и се присъединиха към щастливата тълпа, струпала се да посрещне завръщащите се воини.

Когато триумфалната процесия стигна първите колиби, Мистър Сноу дръпна Стив настрана и го предаде на Кид-Креол и Доктор-Хук.

— Искам да отидеш в моята колиба и да ме чакаш, докато дойда да те взема. Мога ли да се надявам, че няма да направиш нищо, с което да ми създадеш допълнителни затруднения?

Стив вдигна дясната си ръка по маниера на трекерите.

— Обещавам.

— Ти и преди обеща.

— Мога да го обясня.

— Сигурен съм. Но ще се наложи да почакаш с обяснението. Трябва да присъствам на малко тържество.

Когато старият летописец се обърна да си тръгне, Стив сложи ръка на рамото му.

— Слушай… искам само да знаеш, че съжалявам. Не трябваше да бягам.

Мистър Сноу се опита да остане сериозен. Бе успял да извади Брикман от равновесие и трябваше да запази предимството си.

— При съществуващите обстоятелства това вероятно беше най-умното, което можеше да направиш.

Стив се зачуди какво се крие зад тази забележка. Колко знаеше лукавият стар мют?

— Може би е така — отвърна той. — Но когато заминах, част от мен остана тук…

«Колко вярно» — помисли си Мистър Сноу.

— И единственото ми желание — продължи Стив — беше да се върна.

Мистър Сноу прие това признание със снизходително кимане.

— Желанието ти е изпълнено. — Той показа с ръка околностите. — Радвай се, докато можеш.

Стив наблюдаваше неспокойно как старият летописец се присъедини към дългата колона мюти, видя Джоди и Медицинската шапка завързани един до друг за дълъг прът. Когато ги подкараха с другите ренегати към селището, той зърна погледите им и им отвърна, както се надяваше, успокоително.

Започнаха да бият барабани. Когато Стив коленичи да влезе в колибата на летописеца, към тях се присъединиха тръстикови свирки и гласове.

За събраните ренегати, които ги чуваха за първи път, това сигурно беше ужасно изживяване. Дивашка симфония, която разбуждаше най-лошите им страхове, онези дълбоко вкоренени първични ужаси, които се криеха в кръвта им и които бяха подсилени през детството. За обикновения трекер това беше нещо, което не можеха да разсеят дори години живот на повърхността.

Стив остана безразличен. Легна на рогозките и остави звуковите вълни да минават над него. Тялото му, изглежда, резонираше в такт с музиката, привеждаше го в хармония със света около него. Почувства го… почувства го като че ли…