Читать «Аллах ил Аллах!» онлайн - страница 20

— Тъкмо се канех да заобиколя няколко тамариски, когато на звездната светлина зърнах двама мъже да се приближават от срещуположната страна. Носеха някакъв голям продълговат вързоп. Стори ми се, че в единия от тях различих туарега. Докато минаваха край храстите, зад които се бях скрил, единият от мъжете каза:

— Твоят кон е добър, но моят е лош. Затова ще взема сиво-бялата кобила на шейха, а за Хилуя ще отмъкна врания жребец на Повелителя на войнството.

След тези думи те изчезнаха в гъсталака. Бързо размислих, какво да направя. Стори ми се, че ще е най-добре да се върна в дуара и да те събудя.

— Най-умното щеше да е, ако беше изпреварил крадците, за да предупредиш пазачите на стадата — прекъснах го аз. — Но сега нямаме никакво време за дълги разправии. Побързай да отидеш до шатрата на шейха и го извести за случилото се! Можеш да уведомиш и полковника. Останалото е моя работа.

Зарязах го и се втурнах обратно в шатрата, за да взема револверите си. После пак изскочих навън и дадох два изстрела. Само след миг целият лагер беше на крак. Мъжете тичешком изхвръкнаха от шатрите си, за да разберат кой и защо нарушава съня им.

— Към стадата! — изревах аз, за да надвикам гласовете, които ме засипваха с въпроси. — Там има крадци!

Всичко живо се затича към животните. Наканих се да ги последвам, когато забелязах, че от една страна към мен се бе втурнал шейхът, а от друга — полковникът.

— Какво се е случило? — подвикна ми шейхът. — Твоят слуга набързо ми каза, че туарегът се канел да избяга, и веднага изтича в друга посока.

— Да, кани се да бяга и то с твоята бяла кобила, о шейх, както и с твоя вран жребец, о Повелителю на войнството!

В този момент нейде извън лагера се вдигна адски шум. Проехтяха пронизителни викове за помощ, затрещяха изстрели.

— Йа мусихба, йа фаза — о, нещастие, о, зла орис! Любимата ми кобила, моето щастие, моето блаженство! — завайка се шейхът и се втурна нататък.

— Проклет крадец го дявол вземе! — изруга полковникът на своя хубав немски и хукна подир него.

Останах сам. Преди и аз да се затичам към стадата, най-напред отидох до шатрата с провизиите, където трябваше да се намира Хилуя, и отметнах завесата на входа.

— Хилуя? — подвикнах в тъмнината.

— Не, господарю, аз съм Халуя.

— Халуя ли? Какво означава това? Днес твоята прислужница нали каза, че името ти е Хилуя!

— Но прислужницата съм аз. Казвам се Халуя. Какво се е случило? Защо се вика и се стреля?

Жената излезе навън. Вече не носеше фереджето си. Надвесих се над нея и въпреки тъмнината разпознах възрастната бедуинка, с която разговарях предишния ден.

— По дяволите, значи е истина! Каква измама! Веднага влизай обратно в шатрата! Ще останеш тук, докато се върна.

С тези думи я побутнах да влезе вътре и тичешком излязох от лагера. Там бяха запалили факли, направени от палмово лико. Пламъците осветяваха голяма бъркотия от безцелно тичащи насам-натам хора.

— Рух? Имши — Няма я! Изчезнала е! — извика отчаяно шейхът, щом ме видя. — Моята бяла кобила! Аллах да прокълне крадеца и да го изпрати в най-дълбоките глъбини на геената!