Читать «Винету II» онлайн - страница 287

— Познавам те! Ти си Сантър!

— Тъй, тъй! Познаваш ли ме? — изсмя ми се подлецът подигравателно в лицето. — Сигурно си възхитен да ме видиш тук? Една великолепна, несравнимо радостна изненада за теб! Нали?

Поколебах се дали да отговоря на този ехиден въпрос. Тогава той измъкна ножа си, допря острието до гърдите ми и заплаши:

— Ще кажеш ли веднага да, едно силно и ясно „да“? Иначе моментално острието ще се забие в тялото ти!

В този миг, въпреки болките си, Винету подхвърли предупредително:

— Олд Шетърхенд няма да каже да, а по-скоро ще се остави да бъде пронизан от ножа!

— Мълчи, куче! — крясна му Сантър. — Ако кажеш само още една дума, така ще стегнем ремъците ти, че ще ти се счупят костите. И тъй, Олд Шетърхенд, приятелю, спечелил цялата ми любов, ти си възхитен, че ме виждаш пак, нали?

— Да — отвърнах аз силно и твърдо, въпреки думите на апача.

— Чувате ли? Чухте ли? — захили се Сантър ликуващо към другите трима. — Олд Шетърхенд, прославеният непобедим Олд Шетърхенд има такъв страх от ножа ми, че стана послушен като някое момче, което се бои от пръчката!

Дали досегашното ми положение все пак не е било чак дотам лошо, както можеше да се допусне, или пък подигравките на този човек предизвикаха промяната в мен, и аз самият не знам. Във всеки случай сега, изведнъж почувствах как главата ми олекна, сякаш никога не бях получавал удари с приклад; мислите ми станаха ясни и спокойни.

Не за пръв път попадах в ръцете на неприятел. Следователно не можеше да става дума, че съм бил обхванат от внезапно отчаяние заради някакво невиждано и нечувано събитие. Когато навремето лежах смъртно ранен в пуеблото край Рио Пекос, беззащитен и „узрял“ за кола на мъчението, тогава животът ми изглеждаше не по-малко загубен, отколкото в този момент. Но при една бърза преценка на обстоятелствата ми се струваше все пак, че сега се бях наредил още по-зле. Там имах за противници апачите от племето мескалеро под предводителството на един Инчу-чуна и един Винету, което ще рече, че заедно с другарите си бях попаднал в ръцете на противник, чието отношение към нас заслужаваше да се нарече джентълменско.

А какво беше сегашното положение?

Пред мен седеше Сантър, мръсникът, който не се беше побоял да извърши подло убийство заради презряното злато, чийто живот очевидно представляваше верига от престъпления, едно хищно животно в човешки образ, безмилостно, кръвожадно и подло. Нямаше надежда да се измъкнем по някакъв начин, още повече че този престъпник постоянно се страхуваше и за собствения си скъпоценен живот, докато Олд Шетърхенд и Винету скитаха из прериите.

И така, нямаше ли спасение за нас двамата? Наистина ли нямаше?

И докато мълчаливо и с възможно най-голямата бързина си задавах този въпрос и докато всичките ми мисли трескаво се въртяха около него, аз внезапно бях пронизан от отговора, който ми изглеждаше като слаб, далечен лъч светлина. Слаб и далечен, но все пак лъч светлина.

Какво се беше случило тогава на Нъгит Тсил? Дивата алчност бе подтикнала Сантър да стане убиец. Дивата алчност изглежда представляваше импулсът за всички негови действия. Тя беше положително слабата му страна, беше по-силна дори и от желанието му да убива. Тя го беше завладяла вероятно и сега. И човек трябваше да го хване откъм тази негова слаба страна, ако искаше да намери някакво средство срещу него.