Читать «Винету II» онлайн - страница 289

— Защо не?

— До мен да се промъкне тайно, ха-ха-ха-ха! Но аз знаех, че бях открит. Всяко дете щеше да се досети. Но въпреки всичко той поиска да се промъкне до мен, една несравнима глупост. Затова наистина заслужавате бой. Вместо Винету да ме изненада, аз го надхитрих и щом се приближи, го повалих с един-единствен удар на приклада. После взех одеалото му, което беше захвърлил на земята, наметнах го и се нахвърлих върху теб. Какво си помисли всъщност, щом видя, че бях аз вместо апача?

— Просто се зарадвах.

— Зарадва ли се и на ударите, които получи? Едва ли. Оставихте се да ви метна като недорасли хлапаци. Сега се намирате толкова сигурно в ръцете ни, че е невъзможно да се спасите, освен ако не ме обхване някакво милосърдие. Не е изключено да се окажа склонен към снизхождение. Но само в един-единствен случай — ако ми кажеш искрено всичко. Погледни тези трима мъже! Те са мои хора. Изпратих ги да ви пресрещнат и да ви надхитрят. Какво ще кажеш сега за нас?

Не само подозирах кой и какъв е, но го знаех и със сигурност. Но разумът ми повеляваше да не се издавам. Ето защо отвърнах:

— Винаги си бил негодник и сигурно си такъв и до ден днешен. Повече не ми и трябва да знам.

— Добре! Ще ти кажа едно: сега ще преглътна тази обида спокойно. След като приключи разговорът ни, ще дойде и наказанието. Запиши си го някъде! Най-напред ще ти отговоря откровено, че ние наистина повече обичаме да жънем, отколкото да сеем. Сеенето е толкова изморително, че го предоставяме на други хора. Но намерим ли някъде реколта, която можем да оберем без усилия, тогава запретваме бързо ръкави, без да питаме много-много, какво казват хората, които твърдят, че нивата им принадлежи. Така сме постъпвали досега, така и ще продължим да действаме, докато се наситим.

— А кога ли ще стане това?

— Може би твърде скоро. Наблизо се намира напълно узряла нива и имаме намерение да я ожънем. Ако ни се удаде, ще можем да кажем, че сме си опекли работата.

— Моите благопожелания! — казах аз подигравателно.

— Благодаря! — отвърна Сантър по същия начин. — Понеже ни пожелаваш успех и следователно ни мислиш доброто, вярвам, че ще ни помогнеш да намерим тази нива.

Установих със задоволство, че той несъзнателно подпомагаше плана ми да използвам алчността му. Но аз се престорих, че не подозирам нищо и попитах:

— Ах, вие все още изобщо не знаете къде се намира тя?

— Не. Само знаем, че не е много далеч оттук.

— Неприятно.

— О не, ще научим мястото от тебе!

— Хмм, съмнявам се. Не ми е известна нива, която да е подходяща за вас.

— Само така ти се струва. Ще помогна на паметта ти. Разбира се, не става въпрос за нива в обичайния смисъл, а за едно скривалище, което ни се иска да опразним.

— Какво скривалище?

— Пълно с кожи и подобни неща.

— Хмм! И трябвало да знам къде е? Вероятно се лъжете.

— О, не! Знам как стоят нещата. Вероятно ще признаеш, че сте били при стария Кропли край Сидър Крийк?

— Да.

— Какво търсехте при него?

— Беше просто едно обикновено посещение, каквото се прави понякога без каквато и да било цел.