Читать «Винету II» онлайн - страница 285

— Pshaw! — не се съгласи Винету с мен. — Апачът ще се престори, че иска да нагледа конете. Това няма да направи впечатление.

— Остави по-добре на мен тази работа — помолих го аз.

— Нима Винету трябва да те изпрати срещу опасността, сякаш се страхува от нея? Той забеляза очите преди тебе и има по-голямо право да залови този човек. Нека моят брат само помогне на апача да се отдалечи непринудено.

Следвайки желанието му, аз малко поизчаках и след това се обърнах към спътниците ни, които се бяха увлекли в разговора си:

— Хайде, стига толкова! Утре потегляме рано на път и нека сега да спим. Мистър Ролинс, завързахте ли добре коня си?

— Да — отвърна запитаният с недоволен глас, защото ги бях прекъснал.

— Илчи е все още свободен — обади се Винету. — Апачът ще отиде да го завърже за колче навън в откритата прерия, за да може да пасе през нощта. Да бъде ли завързан и конят на моя брат Шарли по същия начин?

— Да — съгласих се аз с него, за да създам впечатлението, че наистина става въпрос за конете.

Апачът се надигна бавно, загърна раменете си със своето салтилско одеало  и се отдалечи, за да отведе конете на известно разстояние в прерията. Знаех, че после щеше да легне на земята, за да се промъкне към гората с пълзене, Одеалото нямаше да му трябва. Беше го взел само, за да заблуди неприятеля.

Ето че прекъснатият разговор беше подет отново. Това си имаше своята положителна и своята отрицателна страна. Не можех да долавям какво вършеше Винету, но пък и онзи, който ни беше подслушвал, нямаше да може да чуе апача. Лежах с полузатворени очи и се преструвах, че нищо наоколо не ме интересува, но наблюдавах много внимателно края на гората.

Изминаха пет минути, десет минути, стана вече четвърт час, а скоро и почти половин час. Започнах да се страхувам за Винету. Но пък знаех колко е трудно тайното промъкване при такива обстоятелства и колко бавно става всичко, щом имаш пред себе си неприятел с изострени сетива, който на всичко отгоре надушва, че ще бъде нападнат. Ето че най-сетне долових зад гърба си крачки — от посоката, в която се беше отдалечил апачът заедно с конете. Обърнах главата си едва-едва и го видях да се завръща, но беше още твърде далеч. Отново бе наметнал на плещите си салтилското одеало. Очевидно беше успял да обезвреди скрития неприятел. С облекчение заех пак предишното си положение, за да изчакам спокойно апачът да легне до мене. Стъпките му се приближаваха. Той се спря зад мене и някакъв непознат глас извика:

— А сега този тук!

Извръщайки се бързо, аз наистина забелязах салтилското одеало, но човекът, който го беше наметнал, за да ме заблуди, не беше Винету, а някакъв брадат мъж, чиито черти ми се сториха познати. Горните думи бяха изговорени от него, а същевременно бе замахнал с приклада на пушката си, за да ме удари. Хвърлих се светкавично встрани, опитвайки се да избегна удара. Но вече беше късно. Той успя да ме улучи, наистина не по главата, а в тила, едно още по-опасно място. Крайниците ми се парализираха веднага и след като получих и втори удар по черепа, изгубих съзнание.