Читать «Винету II» онлайн - страница 284

Както вече споменах, седяхме под дърветата в края на гората с обърнати към храсталака лица, защото очаквахме приближаването на неприятеля от тази посока, в случай че бъдеше направен изобщо такъв опит. Ето че изгря тънкият сърп на луната и хвърли бледата си светлина под короната на дървото, извисило се като купол над нас. Разговорът все още продължаваше. Думите не се отправяха непосредствено към нас, но си личеше съвсем ясно стремежът да бъде привлечено вниманието ни, да бъде отклонено от нещо друго. Винету се беше опънал сега на земята, опрял лакът в тревата и сложил глава на дланта си. В този миг забелязах, как десният му крак започна да се свива към тялото — бавно и тихо, докато коляното му образува тъп ъгъл. Да не би да имаше намерение да опита изстрела от коляно, изключително трудния изстрел от коляно, който описах вече на друго място?

Да, действително! Той посегна към приклада на Сребърната карабина и доближи цевите й плътно до бедрото си, сякаш без никакво определено намерение, ей така просто да си поиграе. Проследих с поглед посоката на цевите и забелязах между клонките на храсталака под четвъртото дърво от нас слабо блещукане, но то можеше да се забележи наистина само от човек като апача. Бяха две човешки очи. Там в гъсталака се криеше някой, който ни наблюдаваше. Винету имаше намерение да го застреля, без да се издаде с някое подозрително движение, с изстрел от коляно между очите, единствената видима цел. Още съвсем мъничко по-нагоре дулото на пушката и целта щеше да бъде визирана. Очаквах напрегнато следващия миг. Винету не грешеше никога, не пропускаше целта си дори и през нощта и при този труден изстрел. Видях как сложи пръста си на спусъка. Но не стреля. Свали пръста си и наведе карабината, за да изпъне отново крака си. Очите бяха изчезнали.

— Умен човек! — прошепна ми той на езика на апачите.

— Някой, на когото изстрелът от коляно е известен, пък макар може би сам да не умее да си служи с него — отвърнах му тихо на същия език.

— Беше бледолик.

— Да. Един сиу, а наоколо живеят само те, няма да си отвори очите толкова широко. Сега вече знаем, че наблизо имаме враг.

— Но и той знае, че ни е издал присъствието си.

— За съжаление. Разбрал го е, защото ти искаше да стреляш по него и отсега нататък ще внимава много.

— Няма да му помогне, защото Винету ще се промъкне до него тайно.

— Много е опасно! — предупредих го аз. — Ще разгадае намерението ти веднага, щом се отдалечиш оттук.