Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 226

— Да. От няколко дни.

— И Кортейо?

— Не. Преди известно време напусна хасиендата.

— И накъде се запиля?

В този миг, привидно от далечината прозвуча крясъкът на кукумявка, осведомявайки двамата ловци, че спътниците им са наблизо.

— Искате да знаете твърде много. — рече капитане резервирано. — Вие сте чужденци. Постъпете при нас, пък после можете да питате!

— Е, да, но поне трябва да знаем накъде ще яздим!

— Бих могъл да ви кажа и това. Отивам до Рио Гранде дел Порто да понапердашим един англичанин, в случай, че не пожелае да се раздели с парите си.

Унгер стисна зъби и процеди едва чуто:

— Май трудничко ще ви се удаде!

— Как го рече? — учуди се капитана. — Не разбрах.

— Тогава ще бъда по-ясен. Върви в пъкъла, негоднико! — Той повече не можеше да се сдържа. Още докато изговаряше тези думи, измъкна светкавично револвера си и насочил цевта към слепоочието на капитане, натисна спусъка. Изстрелът проехтя и човекът се строполи мъртъв. Няколко секунди останалите стояха вцепенени. Това даде на Унгер време да изпрати още няколко куршума. Мариано също започна да гърми, следвайки примера на спътника си. Сетне обаче, сащисаните нехранимайковци сграбиха оръжията си и скочиха да отмъстят за неочакваното нападение. Но не стигнаха чак дотам тъй като в този миг прокънтя гласът на Стернау:

— Напред!

Двеста срещу петдесет — не е за чудене, че за миг бяха надвити.

— Защо стреля? — попита Стернау Унгер.

— Не чу ли какво разказа оня?! — гневеше се Гърмящата стрела.

— Не. Бях при конете и се върнах тъкмо, когато прозвуча първият ти изстрел. После дадох командата.

— Е, тогава нека ти кажа, че тези негодяи десетократно заслужават смъртта си. Нападнали са хасиендата дел Ерина и тикнали моя тъст в зимника.

Траперът трепереше от гняв. Стернау се изплаши.

— Вярно ли?

— Да. Главатарят на негодниците го разказа.

— Значи това е разбойническа банда? Мислех че са хора на Кортейо.

— И си е така. Кортейо е нападнал хасиендата и е наредил да я плячкосат, а дъщеря му пък заповядала да затворят Арбелец и да оставят старият човек да умре от глад.

— Боже мой, каква вест! Но за това после. Нека по-напред проверим дали тези хора са добре вързани.

През цялото това време, Хуарес стоеше безмълвно облегнат на ствола на едно дърво. Наблюдаваше мълчаливо как хората му претърсват победените. Мнозина от тях бяха ранени. Един тежко ранен простенваше, колчем го докосваха, поглеждаше със стъклен поглед онзи който го държеше невъзмутимо и хриптеше:

— Ох, ох, това е лицето на хасиендерото.

— Какво казва този човек? — осведоми се Хуарес.

— Говори за лицето на хасиендерото. — доложи запитаният мексиканец.

— Това е онзи, който е затворил моя тъст — добави Унгер.

— А-а, Мечешко сърце спомена — намеси се и Стернау. — Имало някакъв, който твърдял, че постоянно му се привижда лицето на стария хасиендеро. Трябва да е този човек.

— Той е. — потвърди апачът.

— Опитайте да му запазите живота! Може би ще узнаем нещо от него. Как е ранен?

— Получил е куршум в гърдите.

— Покажи! — Стернау се наведе към човека и разкопча жилетката и ризата. След кратък преглед обяви — Няма спасение!