Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 225

— Немец съм и се казвам Унгер.

— А твоят другар?

— Французин, казва се Лотрьовил.

— Откъде идвате?

— Отвъд Рио Гранде.

— И накъде смятате да вървите?

— Трябва ли наистина да го знаеш? Е, хайде, ще ти сторя тая услуга. Вие да не сте хора на Хуарес?

— Дори и през ум не ни минава. На индианци не служим.

— Та моят другар е французин и му се дощя да види съотечественици. Пък аз от едно време имам сметки за уреждане с оня Хуарес, както имат навика да казват хората, и ето как стигнахме до идеята да тръгнем за Мексико и на място да видим но кой начин може да се смъкне кожата на запотека.

— Което ще рече, искате да станете наемници?

— На такова прилича.

— Но защо точно при французите?

— Защото са съотечественици на моя другар.

— Това действително е причина. Ама Базен не се нуждае от хора.

— Значи ездата ни е била напусто.

— Аха, сигурно ще е напусто, ако не приемете един добър съвет.

Така нареченият капитане бе загубил недоверието си.

— Един добър съвет човек изслушва на драго сърце. — вметна Мариано.

— Та, ето какво мога да ви кажа, къде веднага ще намерите служба. Тук, при нас.

— При вас? Хм! Че какви сте вие?

— Може би сте чували за Пантерата на Юга?

— Охо, повече от достатъчно.

— А за Кортейо?

— Не мога да се сетя веднага.

— Е, тия двамата обединиха сили, та Кортейо да стане президент.

— Heigh day. Човекът не изглежда да е глупав! — отсъди Унгер.

— Той вербува хора. Успее ли, всеки, който сега му служи, може да разчита на някое добро местенце или челно друго подобно. Нямате ли желание да постъпите?

— Хм. За тая работа все пак човек трябва предварително малко да поразмисли. И къде се намира сега тоя Кортейо?

— В хасиендата дел Ерина.

Унгер едва не подскочи, от изненада. Наложи се да извика цялото си самообладание, за да остане привидно спокоен. С Мариано беше същото.

— Дел Ерина? — запита Унгер. — Тя негов имот ли е?

— Позната ли ти е?

— Да. Преди години преспах там една нощ. Ама ио онова време притежателят па хасиендата. Мисля, че се казваше… казваше се… Арбелец. — подсказа човекът.

— Да, да, вярно! Арбелец. Да не е хвърлил петалата?

— О, не, но все пак нещо подобно.

— Не е мъртъв, ами подобно? Значи болен?

— Може и така да се каже. Ние просто му конфискувахме хасиендата. Кортейо получи къщата, а ние останалите всичко, което се намираше в нея.

— Caramba!

Очите на ловеца заискриха. С какво удоволствие би теглил един куршум в главата. Онзи обаче го разтълкува погрешно:

— Де да се беше паднало нещичко и на вас, а?

— Така е. И какво каза оня… оня Арбелец за цялата тази работа?

— Много нещо умно не надрънка, защото беше затворен.

— Затворен? — сепна се Унгер. — Истината ли казваш, сеньор?

— Да. Питай човека, който седи до мен.

Унгер замълча. Беше принуден да употреби цялата си енергия за укротяване на бушуващите чувства. Човекът, споменат от предводителя се обади:

— Да, аз трябваше да го заключа. Той ще умре от глад.

— По чия заповед? — попита Мариано, давайки си сметка за яростта па Унгер.

— На сеньорита Хосефа.

— Тя пък коя е? — направи се на неосведомен Мариано.

— Дъщерята на Кортейо.

— Тя в хасиендата ли е?