Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 218

— Въоръжете се най-напред, сеньорес, след което ще ви покажа как умея да наказвам за извършена неправда.

Хуарес отведе освободените в караулното, където се снабдиха с пушки и щикове. Разставените там индианци получиха заповед да отнесат французите в зимника, а Хуарес се отправи със Стернау и мексиканците обратно при офицерите.

При вида на висящия от тавана полковник Ларамел, влезлите едва успяха да подтиснат един вид на ужас.

— Тук, сеньорес, виждате началото на съда, които ще проведа — заговори Хуарес. — Този мъртъв французин беше най-злостният ни враг. Той носи най-голямата част от вината, да бъдете разстреляни. Въпреки това аз бях готов да му подаря живота, както и на останалите. Но в своето заслепение те отхвърлиха искането ми да напуснат града и аз наредих да го обесят, за да км покажа, че не съм и мислил да се шегувам с тях.

Въпреки гледката, която предлагаше, обесеният, се чуха възгласи на задоволство.

— Останалите, — продължи Хуарес — скоро ще бъдат издавели, и го на завоя на реката, където трябваше да бъдете разстреляни вие. Длъжен съм да проведа този акт на справедливост, заради онези, които проляха, кръвта си под ръцете на французите, както и за всички, над които виене опасността да бъдат представени за обикновени бандити, защото са се възползували от изконното за всеки от нас право да се брани, когато разрушават домашното му огнище и искат насилствено да ограбят неговото законно придобито имущество.

Тези думи направиха дълбоко впечатление на всички присъстващи. Стернау се обади:

— Вие нарекохте пленените офицери само заслепени, сеньор? Безумие е да се съпротивляват срещу нас. Местната Главна квартира е в наши ръце, ние владеем града. Какво са шепа французи срещу нашите петстотин апачи. Сложим ли в сметката и белите ловци и горски скитници, както и доблестните граждани, които само чакат нашия зов, за да грабнат оръжията, то съпротивата е невъзможна.

Това изявление, което Стернау не бе направил самоцелно, не пропусна да окаже въздействието си. С мимики и движения на тялото, комендантът даде да се разбере, че иска да говори. По знак на президента един индианец освободи устата му.

— Какво имате да кажете? — попита Хуарес сдържано.

— Поддържате ли все още направеното предложение?

— Аз Ви дадох десет минути, а Вие оставихте този срок да изтече, без да се възползвате. Последствията падат върху Вас!

Офицерът зърна позорната смърт да приближава неумолимо. Това видение сломи последния остатък от самоувереност.

— А, ако Ви помоля, не заради себе си, а за войниците, които трябва да умрат?

Хуарес забави отговора. Сетне се обърна към Стернау:

— Какво ще кажете по въпроса, сеньор?

— Моето мнение е, — отвърна запитаният — че прошката е по-християнска постъпка от отмъщението.

— Съгласен съм с Вашето становище. — отвърна Хуарес. И като се обърна към коменданта, продължи: — Както чухте, склонен съм да проявя снизхождение. Но Ви съветвам да не ми възразявате! В противен случай неминуемо ще станете жертва на заплашващата Ви съдба. И тъй, предавате ли Чиуауа, без да правите опит за подтикване подчинените си към съпротива?