Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 201

— Извинете, мосю, какво желаете?

— Комендантът приема ли?

— В такъв напреднал час?

— За вас това е без значение! Питам дали комендантът си е вкъщи!

Тази грубост оказа въздействие.

— Oui, monsieur — отговори човекът.

— Бихте ли доложили за мен?

— С удоволствие. Какво име да спомена?

— Доктор Стернау.

— Много добре! Последвайте ме!

Господата седяха горе на ананасово боле, бистреха политиката по свойствения за французите маниер — леко и шеговито — и строяха въздушни кули, без каквато и да е стойност. В този момент влезе унтерофицерът и съобщи:

— Отвън има един мосю, който желае да разговаря с мосю коменданта.

— Толкова късно? — попита споменатият раздразнено. — Кой е той?

— Нарече се доктор Стернау.

— Немско име. Сигурно е фелдшер или хирург на някой от белгийските или императорските батальони. Може да дойде.

— Влезте! — произнесе гърлено унтерофицерът, напускайки стаята.

Всички погледи се насочиха към вратата. Вместо очаквания «мехлемаджия» се появи един исполин, облечен в живописен мексикански костюм.

— Добър вечер, мосю. — поздрави той с поклон. Впечатлени от външността му, офицерите се надигнаха и отвърнаха на поздрава.

— Пратен съм при мосю коменданта от Чиуауа.

— Аз съм този. — рече споменатият. — Бихте ли седнал? Преди това обаче ще си позволя да Ви назова имената на тези месю.

При всяко име Стернау кимаше леко и изискано. Но когато бе споменат полковник Ларамел, се вгледа по-внимателно в лицето му. После се настани.

— На какво дължа неочакваната чест, да видя мосю доктора при мен? — запита комендантът.

— На едно необикновено обстоятелство, което за мен бе също така неочаквано, както днес за вас моето присъствие, мосю комендант — отговори Стернау. — Нека поясня най-напред, че съм немец.

Офицерът кимна хладно.

— Досетих се по името.

— По причини, които не касаят предмета на разговора и следователно не им е тук мястото за разяснение, дълго време аз се намирах из Южните морета. Едно задължение от семеен характер ме принуди да отпътувам оттам за Мексико и поех пътя, който се спуска при границата на Ню Мексико в Съединените щати.

— Eh, bien! — обади се французинът заинтригуван.

— По време на един почивен ден имах непредвиденото удоволствие да се запозная с един мъж, чието име е най-тясно свързано с историята на Мексико. Навярно отгатвате, месю, за кого говоря?

— Diable, вероятно Хуарес! — извика полковник Ларамел възбуден. — Правилно ли отгатнах?

— Да, мосю колонел.

— Великолепно! Най-сетне човек да чуе нещо конкретно. Къде се спотайва?

— Ще помоля най-напред за разрешение да продължа въведението си — каза Стернау учтиво.

— Има време за това. Отговорете първо на въпроса ми? То е по-важно.

Тонът бе безцеремонен, ала Стернау продължи непринудено:

— Да, Хуарес беше човекът, с когото се запознах, и то в продължение на…

— Питах къде се намира Хуарес! — викна властно полковник Ларамел.

Тогава Стернау се обърна усмихнат към него, но в тази усмивка се съдържаше всичко, което би могло да оскърби един Ларамел.