Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 198

— Има ли тук някъде сигурно скривалище за животните?

— Да. Но пеша ли ще вървим до града?

— Разбира се. По-добре е да влезем колкото може по-незабелязано.

— Там вдясно има гора, в която бихме могли да ги вържем. Така и направиха. После двамата мъже взеха оръжията си, закрачиха към града и стигнаха до улицата, по която вчера Андре бе влязъл и излязъл. Той сви мълчаливо по пресечката и Стернау го последва.

— Тук вляво е вентата, в която бях отседнал, хер — прошепна дребният мъж.

— А къщата на сеньоритата?

— Тук вдясно — високата, масивна сграда.

— Не се вижда светлина, но при всички случаи трябва да влезем!

— Стаите имат кепенци, които вечер се затварят.

На улицата бе много тъмно. До този момент двамата мъже не бяха попаднали на човек. Намериха входната врата затворена, но не заключена и влязоха. В коридора цареше мрак, но появата им явно бе забелязана, тъй като един глас запита:

— Кой идва?

— Кой е там? — отвърна с въпрос малкият ловец.

— Майордомът.

— Аз съм, Андре.

— О, слава Богу, сеньор! Очаквахме ви с тревога. Затворихте ли вратата?

— Да.

— В такъв случай мога да запаля свещта. Не вярвах, че ще дойдете.

— Сеньоритата вкъщи ли е?

— Да. Намира се в състояние на трескава възбуда. Свещта пламна и старият освети двамата мъже.

— О, още един сеньор! — възкликна майордомът. — Упълномощен съм да отведа само вас, сеньор Андре.

— Този сеньор е добър приятел. Наложително е да говори със сеньоритата.

— Тогава ме следвайте!

Служителят поведе Андре и Стернау нагоре по стълбите. Когато стигнаха вестибюла, в който се намираше слугинята, отсрещната врата се отвори и се появи Емилия. Беше доловила стъпките и нетърпението я подтикна да избърза към идващите. Андре бе пропуснал Стернау да мине пръв. Още щом попаднаха очите й върху високата фигура, спря изненадано.

— Кой е това? — попита. — Кой идва? Някакъв непознат? — Стернау леко се поклони.

— Да, непознат, сеньорита. Но ето един, който ще ме извини.

При тези думи отстъпи встрани. Емилия сега забеляза своя познайник.

— Сеньор Андре! — възкликна, отдъхвайки, дълбоко. — Добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл! Влизайте! Хайде, влизайте по-скоро при мен!

— Позволете преди това да ви представя сеньора! — помоли Малкия. — Това е сеньор Стернау, за когото вчера ви споменах.

— Сеньор Стернау, бъдете добре дошъл!

Емилия въведе мъжете в стаята, където вчера Андре на два пъти бе приет.

— Сядайте, сеньорес, и кажете каква вест ми носите!

— Добра — акцентира Андре, бързайки да разпръсне тревогите й.

— Слава Богу! Значи Хуарес идва?

— Да. Ще пристигне навреме. Осъдените са спасени.

— Дължат го на Вас, сеньор Андре. Помислете какви страхове и страдания са изживели! Те са убедени, че отиват на сигурна смърт и ще бъдат потайно и коварно избити, без дори да приведат нещата си в ред, че и без да се простят с близките си. Беше ли вече Хуарес на мястото на срещата?

— Не, наложи се да яздя срещу него.

— Навярно далеч?

— Прилично разстояние — отвърна дребосъкът скромно. В този момент думата взе Стернау.

— Нека ви кажа какво се разбира под «прилично разстояние», сеньорита. Сеньор Андре ни срещна при Рио Гранде дел Норте, което означава на петнадесет географски мили! Оттук, преминал го е за девет часа, кажи-речи все през нощта, а сетне повторно и с мен за единадесет часа. Това е едно, почти извън човешките възможности постижение. Когато стигна при нас, конят му се строполи под него. Без тази пожертвователност не бихме били в състояние да доведем помощ.