Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 193

— Със здраве, сеньорита!

Андре пое ръката на Емилия и галантно я целуна. Когато се озова отсреща в салона, завари съдържателят все още сам. Онзи махна съучастнически на трапера:

— Е, и говорихте ли с дамата?

Човекът от прерията се настани и кимна.

— В такъв случай си признайте откровено, че сте пратеник на президента!

— Добре де, от мен да мине! Сеньоритата каза, че може да се разчита на вас. Хуарес е на път за насам. Когато го напуснах, се придвижваше към форт Гуаделупа, за да посрещне там французите, тръгнали да го превземат.

— Значи все пак правилно сме предугаждали, че този поход е насочен към форта. Но дали Хуарес ще се справи?

— При всички случаи. Сега със сигурност е на път за Чиуауа.

Монтарио подскочи от радост.

— Насам? Слава и хвала на Бога! Най-сетне му се вижда краят на това злочестие. Кога ще дойде?

— Може би утре.

— Толкова скоро? Сеньор, вие ми създавате радост, за която не мога достатъчно да ви се отблагодаря. Ще донеса една бутилка от моето вино за специални случаи.

— Благодаря, току-що пих вино.

— При сеньоритата? А-а да не мислите, че съм по-малко предан на президента, отколкото тя? Ще ида да донеса две бутилки. Но тук не бихме могли да пием. Много ми се иска времето Ви да позволяваше, ние…

— Ще остана за по-дълго — прекъсна го Малкия. — След полунощ имам още един разговор със сеньоритата.

— Това е добре. Дотогава така ще ви подслоня, че никой няма да подозре присъствието ви, скъпи ми сеньор.

— Но конят ми…

— О, за него никой французин няма да пита, той също ще бъде добре обслужен. Ще имате ли добрината да ме последвате? Тъкмо днес няма кой да ни види.

Над конюшнята имаше една малка, потайна стаичка, към която се отправиха двамата. Съдържателят домъкна две бутилки от «специалното» и те започнаха да бъбрят на чашка, додето дойде известието, че салонът все повече и повече се изпълва с французи.

— Сега за жалост тръгвам — рече Монтарио. — От сърце съжалявам, че ви оставям тук в самота.

— Хич и да не ти е мъка, сеньор! — ухили се траперът. — Хора като нас умеят достатъчно добре да се забавляват.

— Ама вие все пак нямате тук никакъв компаньон.

— О, напротив, имам си, и то извънредно добър и пристоен.

— Че кой пък?

— Ее, мен самият. Ще си прекарам времето отлично с тоя човек, накратко казано, ще поспя. Но ще ви помоля към полунощ да ме събудите.

— Нямайте грижа! Ще дойда да ви повикам точно навреме.

Разделиха се. Слънцето тъкмо беше в заход. Андре погледна през прозореца и промърмори:

— И на днешния ден му върви като на нашите две бутилки тук — и той и те свършват. Я да гаврътнем и последните капки! В главата си имам сякаш стадо коне, които галопират, а в краката… ох, те стават все по-меки и замаяни.

Андре се заклатушка към постелята от сено, след като бе зарезил вратата опъна се и скоро заспа. Необичайното вино бързо бе станало господар на храбрия трапер, който чудесно си поспа, додето го разбуди хлопане по вратата.

— Сеньор, сеньор! — повика се полугласно отвън. Траперът се надигна. Около него цареше мрак, ала въпреки това моментално се ориентира къде се намира, изправи се и закрачи към вратата.