Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 189

— Вървете в името Божие! Мога да ви дам уверение, че няма да съм си изпил чашата, когато и де се върнете, дори това да стане в Съдния ден. Парен каша духа.

Съдържателят се отдалечи, прекоси с бързи крачки улицата, за да мине колкото може по-незабелязано отиването му отсреща и влезе във вратата на голямата къща. Там го чакаше майордомът.

— Вървете горе, сеньор! — напъти го. — Слугинята е във вестибюла.

Съдържателят последва подканата и бе въведен от прислужницата в стаята, в която Черния Жерар се бе срещнал със сеньорита Емилия, красивата съюзница на Хуарес.

— Прощавайте за безпокойството, сеньор! — посрещна Емилия съдържателя.

— О, сеньорита, нали знаете, че винаги съм на вашите услуги — отзова се той.

— Преди малко приехте непознат посетител. Мексиканец ли е?

— Не, сеньорита. Той е ловец от Севера.

— Ах, янки?

— Не, немец.

— Спомена ли името си?

— Не. За съжаление не го питах.

— Колко време ще остане тук?

— Само до вечерта.

— Тогава вероятно съм се заблудила!

Съдържателят намигна, изпълнен с разбиране и подхвърли:

— Сеньорита, да не би да допускате, че е някой от нашите?

— Да, така помислих.

— В такъв случай много грешите. Аз го подпитах внимателно, но напразно. Този човек или е сдържан или нехае за нас.

— Въпреки това искам да съм сигурна. Попитайте го все пак дали не е Малкия Андре!

— Малкия Андре? Ще го запомня. Кой е този човек?

— Пратеник на Хуарес, когото очаквам.

— Ах, и онзи отсреща е дребен човечец.

— Да, така е, а и останалото описание, което ми дадоха, отговаря. Видях го, когато идваше и затова ви повиках. Ако е той, трябва час по-скоро да говоря с него. В този случай го пратете насам!

— Ще се погрижа. Адиос, сеньорита!

Съдържателят тръгна. Когато стигна долу на улицата, забеляза значителен брой френски войници, които тъкмо се разпределяха в отделни къщи. И към неговата се бе запътил един унтерофицер. По време на престоя си в Мексико, онзи бе научил криво-ляво испански.

— Вентата на сеньор Монтарио? — запита.

— Правилно, съдържателят съм аз.

— Квартира!

— За колко време?

— Знае ли някой!

— Колко сте?

— Достатъчно да покосим провинцията. Командва полковник Ларамел.

Съдържателят свъси вежди, но все пак се въздържа.

— Известен ми е полковникът. Трябва да е много… храбър мъж, както съм чувал.

— Храбър? Е, да, всеки французин е храбър. И тъй, моят подслон, сеньор!

— Влезте в общия салон!

— Нямате ли някоя по-специална стая за мен?

— Ще получите. Дотогава обаче ще ви помоля да се задоволите с общия салон.

Французинът влезе надменно, подрънквайки оръжия. Когато забеляза малкия ловец, му метна един презрителен поглед. След като се настани самоуверено на един стол, съдържателят му поднесе чаша пулке. Той сръбна от напитката, избълва я мигновено и запокити чашата с останалото съдържание на пода, при което тя се разби.

— Fi done! — извика. — Ама че питие! Съдържател, вино!

— Няма никакво, сеньор — извини се Монтарио.

— Идете и вземете от някой! — разпореди се французинът.

— Мога да го сторя, но позволете ми по-напред един въпрос, сеньор. Като на квартира ли смятате да си пиете виното или като посетител, който си плаща?