Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 300

— Значи е превел някой пътник през планините и се е връщал сам, понеже отвъд Андите не е намерил човек, когото да придружава по обратния път.

— И той така каза.

— Значи сте разговарял с него?

— Не, аз не. Разговаряли бяха моите спътници. Случайно точно тогава бях отклонил мулето си малко встрани, за да видя отвисоко дали брат ми се задава. Когато отново се присъединих към другите, ариерото си беше вече тръгнал.

— Попитали ли са го за името му?

— Да. Казал им е някакво име, ала след като разпитвах къде ли не, се убедих, че е било фалшиво, понеже никога не е имало водач през Андите с такова име.

— Но ако вашите някогашни спътници го срещнат сега, навярно ще го разпознаят, а?

— Несъмнено, но тях просто вече ги няма. Неколцина загинаха при злополука в планините. Един отиде в Бразилия и повече не се върна, а пък останалите намериха смъртта си по време на размириците в тази страна.

— Тогава наистина сте предоставен сам на себе си без никакви други опорни точки освен местопрестъплението, което ви е известно, и… бутилката, за която споменахте. Как стоят нещата с нея?

— Нека ви разкажа всичко! Когато спряхме, беше вече пладне. Искахме да изчакаме, докато брат ми се присъедини към нас. Но чакането ни бе напразно. Хвана ме страх, понеже след всичко разказано ми от моите спътници за ариерото, този човек ми се струваше много подозрителен. И така, взех един от моите другари и поех обратно. Дните бяха къси и вечерта вече наближаваше, когато стигнах до последната площадка в скалите, издигаща се над самото езеро. И там до самия ръб на площадката видях моя брат да лежи на земята. Кървава диря по скалата показваше, че се е влачил дотам. Скочихме от седлата и се завтекохме към него. Той не помръдваше.

— Но е бил само в безсъзнание, нали?

Гомара не отговори. Едва след по-продължително мълчание ми каза:

— Да ви описвам ли чувствата, които изпитвах, които изпитвам и до ден днешен, щом помисля за онези мигове? Не! Може да ме разбере само човекът, комуто се е случило същото!

— Мога да си го представя.

— Не, и да си го представите не можете! Моят брат бе моето второ «аз» и ми беше скъп като живота. Това ви казва всичко. Имах чувството сякаш изстрелът бе улучил собствените ми гърди. Куршумът го бе пронизал близо до сърцето и беше излязъл откъм гърба. Хвърлих се върху него и неудържимо заридах. Но ето че той отвори очи и ме погледна. Беше още жив. Положих огромни усилия да се овладея и да се успокоя. Зададох му няколко въпроса и доближих ухо до устните му, за да чуя неговите тихи отговори, които той едва бе в състояние да промълви. После умря.

— Надявам се да е успял да ви съобщи достатъчно неща, тъй че знаете как е било извършено престъплението.

— Предостатъчно! Струваше ми се като че животът му не искаше да го напусне, преди да ми разкрие всичко.

— Ариерото ли е убиецът?

— Да, разбира се! А това пъклено дело е извършено несъмнено за да не бъде разкрита някаква тайна. Брат ми намерил мулето си много късно. Поел подир нас. Когато изкачил първата височина, видял до скалата да стоят две мулета. Наблизо бил коленичил някакъв мъж, който се канел да зарови една бутилка. След като заобиколил скалата, брат ми неочаквано се озовал току зад него и му подвикнал. Човекът се стреснал, светкавично се изправил и изплашено втренчил поглед в него. Но после грабнал пушката си, мигновено се прицелил и стрелял в брат ми, преди той да успее да се защити. Хуан паднал от седлото и изгубил съзнание. Когато се съвзел и се огледал, видял, че е сам. Мулето му било изчезнало, а дупката, която убиецът изкопал, за да скрие бутилката, зеела празна. Брат ми събрал всичките си сили и допълзял до самия ръб на скалата, като се надявал нейде да зърне ариерото.